„Хроника на болката“ от Иво Иванов

[Българска страница]

11.08https://www.nationalgeographic.bg/a/videniya-ot-drevnostta-ot-nikolai-n-ninov.2022 • Пулсът на времето • •

Иво Иванов и издателство „Вакон“ представят „Хроника на болката“.

Истории, от които понякога боли.

В „Хроника на болката“ Иво Иванов ни потапя в дива амалгама, съставена от напълно различни, действителни истории, разхвърляни във всички точки на времето и пространството. Да, между тях съществува съединителна тъкан – болката. Но дали тя е повод за отчаяние и разруха, или суровина за онази необяснима сила, върху която се крепи чудото, наречено човек?

Отговорът зависи от теб и от това какво се крие между твоите корици. В последните години нашият свят бе разтърсен из основи. Всяка точка на нашето малко синьо кълбо бе подложена на пандемии, поляризация, войни, популизъм, катаклизми и инфлация. Да, много бяха поводите за фатализъм, но дори в тях имаше място за надежда. Стремежът на човека към светлина не може да бъде угасен дори в най-жестоката буря.

Вселената е пълна с мистерии и най-голямата от тях е всеки един от нас. Или поне в това вярва Иво Иванов. По много особен начин ние сме вътре в тази книга. Защо и как? На този въпрос можеш да отговориш единствено ти.

За автора

Иво Иванов е писател, журналист, пътешественик и най-вече – човек. Повече от 30 години той разказва реални, пречупени през неговия поглед истории, които звучат като приказки и карат читателите му да мислят, да вярват, да се борят и да мечтаят. Книгите му често се предават от ръка на ръка и от сърце на сърце, защото темите, посланията и мислите, вплетени в разказите му, са толкова човешки, че ще останат актуални завинаги. Автор е и на сборниците с разкази „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“ от издателство „Вакон“.

Откъс от книгата „Хроника на болката“ от Иво Иванов, издава „Вакон“

Пътят и болката. Те са навсякъде в живота. Те са и тук, на тези страници, които решиха да започнат без предговор заради историята на великата Оксана Мастърс. Ако се вгледаме внимателно в нея, ще открием, че това е история за избора. През годините, отредени ни на тази земя, ние всички рано или късно ще се натъкнем на изпепеляваща болка и загуба. И тогава ще трябва да направим избор: дали да бъдем погълнати и разрушени от отчаянието, или да се превърнем в Оксана Мастърс и по нейните собствени думи да отвърнем на болката с нарастваща сила.

В почти всяка от следващите истории ще открием, че привидно непреодолимата болка може да бъде използвана като суровина. Че силата много, много често е функция от страданието. Без болка нямаше да има Достоевски… „Герника“… Ван Гог… Яворов… Оксана Мастърс. Вижте колко много красота, съзидание и светлина заместват мрака, когато той се сблъска с волята за живот. Днес дори Червената гора е погълната от растителност и макар и изкривени, нови дървета протягат зелените си пръсти към слънцето. Въпреки че е на две крачки от Чернобил, мястото гъмжи от живот и дори радиацията е безпомощна.

Как е възможно, питат се учените. Не знам. Някои неща невинаги имат обяснение. Как е възможно едно невръстно дете да мине през ада, без да изгори в пламъците? Как е възможно да не бъде отнесено завинаги в недрата на преизподнята от неговите демони? Как е възможно да побеждава белезите си?

Днес Оксана Мастърс е сложила няколко белега върху кожата си по свое собствено желание. Едната татуировка е отдясно на зловещата бразда, оставена от бръснача върху корема ѝ. На нея е изобразено малко глухарче, чиито нежни власинки, поети от вятъра, се реят над цветето. От лявата страна на белега е татуирана голяма роза, до която е написано:

Една роза винаги е и винаги ще си остане… роза.

Оксана казва, че като малка е таила горчивина към биологичните си родители, но не и днес. Казва, че ги разбира и иска да ги открие и да се срещне с тях. Иска да научи и тяхната история, за да разбере още по-добре своята собствена.

„Не мога да спра да мисля за други жени и деца и за нещата, които те са преживели. И за това колко важна може да се окаже за тях моята история. Не мога да спра да мисля за това колко е важно да ме видят не просто непречупена, но живееща и процъфтяваща. Не като някакъв обект на състрадание, а като пример за сила. Да ме видят като жена, която е открила могъщество от другата страна на своята травма и която заслужава да бъде възприемана не като сумата от нещата, които са ѝ се случили, а като сумата от нещата, които е направила…

Спортът промени живота ми завинаги и аз винаги ще съм му благодарна. Спечелих толкова много медали… Но аз не се състезавам само за да побеждавам – състезавам се, защото спортът ми помогна да разбера себе си. Спортът ми помогна да открия, че човешкото тяло, моето тяло, притежава сила, която никога, никога не трябва да бъде подценявана.

Моята история продължава. Тя има начало, среда и някой ден край… но още е рано. Сега държа в ръце парченца от себе си и бавничко ги отделям едно от друго. А после все така бавничко отново ще ги съединя“.