По пътя на древногръцките легенди и митове – Сицилия - част I

[Българска страница]

30.05.2019 • Пътеписи • Природа • Цивилизация • •

https://www.nationalgeographic.bg/a/po-ptya-na-drevnogrckite-legend...

Галерия | По пътя на древногръцките легенди и митове –...

Вижте 24 снимки

пътепис от Петя Йончева

В самолета имам късмета да съм до прозореца – място F. До мен се настаняват двама мъже – единият – на D, е мълчалив и така и не разбирам какъв е. Този на Е, обаче, е определено италианец – говори по телефона дълго, обяснявайки на някого, че в София нямало сувенири и не бил купил. След малко затваря, самолетът тръгва да рулира, и това сякаш му служи за знак – вади от задния си джоб бели салфетки, сгънати на три, изтръсква една да се разтвори, сгъва я внимателно на четири, и съсредоточено започва да се секне с такава мощ, че очаквам и част от мозъка му да изхвръкне. Докато самолетът захожда и се готви за излитане, четири подобни салфетки са сгънати по другия начин и влезли в употреба. Накрая любопитството ми надделява и се вглеждам в надписа върху тях – pizzeria Victoria крещи от тях с червени букви. Нямало сувенири ли? Човекът добре се е запасил, но може и да не му стигнат до Катания. Слава богу, през по-голямата част от полета той се премества някъде напред, заедно със салфетките си. Малко преди кацането се връща, точно когато съм се унесла, но разликата в налягането ме връща в реалността. Наблюдавам през илюминатора как заря избухва някъде в града долу, докато на заден план още 5-6 салфетки на пицерия „Виктория“ попиват секретите на италианеца, заничащ през рамото ми.

Бързо стигаме центъра и квартирата. На 4 палета, матракът ни ни очаква в супер артистична квартира с 3-метрови тавани с изящни гипсови орнаменти. Черно-бели фотографии на Катания от началото на миналия век красят стените, но тях ще разглеждаме после, защото Клаудия тъкмо ни обяснява къде по Via Etnea можем да намерим вечеря в 11 часа. Млад негър и възрастен белокос сервитьор от старата гвардия ни посрещат любезно, кухнята е превъзходна, и в 1 часа след полунощ двамата са прибрали вече всичко, включително подвижната витрина с прясната риба, а ние още си допиваме виното.

На палетата се спи добре, но в 8 сутринта и двете сме скочили и вече пием кафе.
Има един пазар (то в кой ли италиански град няма?), на който излизаме по стълби от площада на Duomo-то. От първия миг разбирам, че тук мога да си изкарам целия ден. Толкова натурални дядовци! На всеки щанд – морски дарове, зеленчуци, плодове, риби от всякакъв вид и калибър. Виждам кош с просветващи полупрозрачни рибки, тук-таме се мярка някое око. Питам човека що е то – казвали се Neonatuno. Приятелката ми, нали е медицинско лице, веднага ме осведомява „Идва от neonatal, което значи новородено.“ По-нататък стигаме до зарзаватчия, който пее и крещи и позира с такова удоволствие, че ми създава настроение за целия ден. Бях се подковала с филми за пазарите в Сицилия, но е наистина трудно да пресъздадеш усещането, ако няма звук. Провикванията на търговците са просто част от пейзажа – не го ли чуеш, няма как и да го усетиш цялостно. Духа страшен вятър и сядам на слънце да пуша, докато наблюдавам щандовете срещу себе си. Дълги извити змиорки се блещят насреща ми, а младеж подскача час по час, за да ги пръска да са свежи. Приятелката ми е потънала в гурме-разговор с един от продавачите, след малко пристига с чинийка със стриди и иска да я снимам (това за мен е най-гадното нещо, пък кой колкото иска да го превъзнася като деликатес. Даже сега ме втриса, като си го представя). Снимам я – все пак удоволствието й е толкова неподправено, че й се радвам, колкото и да ме е гнус. Следва малка пауза, в която си се усмихваме с трима дядовци с плетени пуловери и каскети, и след малко идва друга чинийка – този път много вкусна, леко люта риба, гарнирана с лимон. След още малко – трета чинийка – риба тон, но тази е блудкава и безсолна. Едва 11 часът е, та не знам това закуска ли е, обяд ли, дегустация ли?
По-нагоре някакъв идиот, или може би професионален актьор с вид на малоумен, закача търговците, а те го гонят и разбиват в главата му краставици и тиквички, докато ние – останалите, се забавляваме и снимаме. Хапваме аранчини с рагу в една хлебарница и после завъртаме покрай площада на катедралата, където най-грозният символ на град, който съм виждала – слон с египетски обелиск на гърба си, събира туристи и местни бродяги с акордеони, хармоники и каквото там имат под ръка. Катедралата е посветена на св. Агата, но за нея по-късно – приятелката ми е разпечатала няколко страници с историята й, но обещава да ме запознае с кратката версия. Била тъжна и мрачна драма.
Така и не разбрах кое е старото и кое – новото пристанище, и нямам идея на кое от двете попадаме, но мястото е страхотно – с типичната тюркоазена вода на Йонийско море, вехти лодки и старовремски рибари с въдици, кучешки изпражнения върху навитите на топка рибарски въжета и огромни лайнери в далечината. Всъщност, Катания е отправна точка на всички пристигащи. Тук се каца и се поема нанякъде – някои с кола, други, като нас – с влакове и автобуси, но всеки тръгва на пътешествие из този невероятен остров, сбор от толкова много култури, история, природа, красота и емоция.

Вечерта се запиляваме отново из центъра и сядаме в някакъв ресторант в пресечка на Via Etnea. Докато четем менюто, сервитьорката ни моли да се преместим на друга маса в края, защото след 10 минути щяла да дойде голяма група boys. И те идват – 35 души, по груба и занижена преценка, минават покрай нас и завземат заведението. Слава богу, вече сме поръчали, така че с идването на „момчетата“ идват и нашите блюда. Масата, както винаги, ни малее, което забелязват и „момчетата“, хвърлящи крадешком гладни погледи назад към нас, докато някой отпред им държи дълга и напоителна реч на тема, която не успявам да схвана. Единствената друга посетителка – някаква азиатка, хапваща сама, напуска полето няма и 10 минути по-късно, очевидно ужасена от нашествието. Но хората всъщност са много мили – когато им свършва официалната част, а на нас – вечерята, изведнъж един от тях ни носи две парчета торта. Тъкмо са я разрязали и аз даже се дивя как ще я разпределят между тези 50 човека, а те дори отделиха и за нас! Малко след това ни поднасят просеко, а на финала – и лимончело! Оказва се, че са божи служители от църковносто настоятелство, както свойски ни доверява сервитьорката, клекнала до нас. По някакъв начин явно са си ни харесали и взели под божието си крило. Амин!
Утре сме в Таормина, и макар че подозирам, че е толкова комерсиална, колкото и Амалфи, все пак се надяваме поне оттам да видим Етна. От Катания все не успяваме.

Да, ама не! – както казваше покойният Петко Бочаров. Излизаме с автобуса от града и се движим в подножието  на планината. Но пустият му връх с кратера е плътно покрит с облаци. Районът около Етна, казват, е много благодатен за отглеждане на грозде. Явно е така, защото навсякъде по склоновете виждам стройни редици лозя. Оттук и славата на Сицилия като един от сериозните производители на вино. Минаваме през шармантно градче досами водата. В редиците от къщи, повечето от които са малки хотелчета B&B, има нещо от чара и духа на Соренто. От табелите разбирам, че се казва Naxos. Малко след него пътят вие по серпентини с обратни завои и главозамайващи гледки към морето, и след още миг автобусът ни изсипва на терминала в основата на Таормина. Поглеждаме към Етна – още се крие.
Първата спирка към центъра е една gelateria – ммм..., нямам думи. Откакто съм дошла, се каня да хапна сладолед. След портата на стария град най-напред поемаме към гръцкия театър. Много съм слушала за него, даже един приятел – италианец ми казваше, че трябва да съм в Таормина задължително, когато има някакъв концерт там – изживяването било за цял живот. Е, не уцелваме спектакъл, но и без него театърът с местоположението си и гледката към морето и Етна на заден план (продължаваща да се губи сред облаци) е картина, която ще остане завинаги в душата ми. Може би в предишен живот съм живяла тук или играла на тази сцена, не знам, но съм умиротворена, спокойна, щастлива. Има нещо в това място – енергия може би. Знаели са древните гърци къде да живеят, пък и виното им да се получава.
Когато се връщаме на главната улица, вече вием от глад. Фунийка със средиземноморски деликатеси, плюс бира „Messina“, на фона на весела италианска музичка в заведение за бързо хранене ни връщат добрия дух и настроение. Градчето е красиво – твърде туристическо и комерсиално наистина, но много приятно за еднодневна разходка. Ако човек има повече време, е добре да се качи по склона и до Castelmola – малко селце, кацнало на върха, което изобилствало от кръчмички с чудесна храна в спокойна атмосфера и гледки от птичи поглед. Ние не успяхме, но това е повод да дойдем пак. В късния следобед опитваме прочутите сицилиански сладкиши Cassatta и Canolli с чаша убийствено късо кафе. За мен, като пушач, единственият проблем с италианското кафе е, че едва ми стига за една цигара, камо ли за две. Иначе нямам никакви забележки.
На път към автобуса приятелката ми си избира магнит и постоянно хлътва в някой от редицата магазини. Дразнещото при сувенирите е, че се опитват да сложат в един магнит едновременно трикракото чудовище – символ на Сицилия, изригващата Етна, гръцкия театър, някое червено фиатче, и евентуално Дон Корлеоне. Всичко това в едно, ако може. Докато тя избира, светлината на залеза е променила цвета на морето в дълбоко и наситено синьо, и аз зяпам през перваза към безкрайната шир, чиято красота усещам като пробождане в сърцето, и се опитвам да запечатам гледката завинаги в паметта си. В тъжни моменти искам да си спомня тази прелест, за да ми напомни, че светът, че животът всъщност са прекрасни.
La dolce vita!

На връщане автобусите са значително по-натоварени, даже едновременно тръгват два, като единият – този, в който се качваме ние, стига накрая и до летището. Група момичета след нас си подават билетите, шофьорът гледа озадачено единия, вдига вежди и пита: „Квитанция за сладолед?!?“ Всички избухваме в смях, докато момичето рови в чантата си да открие билета. На следващите спирки нови хора с куфари искат да стигнат до летището и шофьорът приканва доброволци, които са само до Катания, да се прехвърлят в другия автобус. Ние сме готови да освободим две места и приятелката ми му кимва, казва „Хайде“ на чист български, и тръгва да става, но той я натиска решително по рамото обратно на седалката. „А, не, не! Вие сте с мен!“, заявява категорично и се потупва по гърдите, в случай, че не сме разбрали. След което се обръща към останалите: „Хайде, кой ще слезе?“
Вечерта храната в Antica Sicilia е наистина класа, но още от началото ни поставят диагнозата „неспасяеми профани“, когато поръчваме 3-4 блюда, всичките от категория “Primi” и ги искаме заедно. “Tutto insieme?” – сервитьорът е видимо объркан, но решава да не спори, че не може така. После, при всяка вдигната чиния, искат да ми я сменят с чиста, очевидно очаквайки, че тепърва ще поръчвам второ и трето. Ей боже, а ние казваме ли им нещо за това, че те си ядат салатата накрая?

За влаковете в Сицилия се носи слух, че не бива да ги приемаш на сериозно. „Заредете се с търпение, отпуснете се, не бързайте, и се насладете на едно приключение“, съветват всички по форумите, преживели придвижване през острова с обществения транспорт. На гарата сме, на път за Палермо. Заредени с търпение и позитивизъм. Решени сме да се насладим на авантюрата, където и когато и да стигнем. По разписание тръгването е в 9,23 ч., и, о, чудо! – в 9,25 ч. вече бавно набираме скорост. Възрастна двойка англичани срещу мен правят нещо много старомодно и сладко – бабата вади картички от хартиен плик, а дядото им лепи истински пощенски марки! Не помня откога не съм изпращала или получавала истинска картичка. Наскоро, докато препрочитах „Цар Плъх“, намерих, мушната сред страниците, една от сина ми, когато е бил на 5-6 и тъкмо се е научил да пише. „Мила мамо, тук е чудесно. Ние с баба и деди сме добре. Много ми липсваш! Поздрави на Марги! С обич, Сашко“ Написана е с големи печатни букви и буквално извиква сълзи в очите ми. Дали пък да не купя от Палермо някоя с Марлон Брандо в ролята на Дон Корлеоне и да му върна жеста? (Впоследствие му купувам „Историята на Коза Ностра“ на английски. Е, не е картичка, но пак е изделие от хартия. И на същата тема.)
Между другото, докато пиша тези редове, вдигам поглед за малко и застивам. Етна! Тя е. На изпроводяк най-сетне ни се показа в цялото си величие. Нито облаче не помрачава идеалните очертания на кратера в далечината.
Хвърляме багажа в квартирата и отиваме да хапнем. От гарата до апартамента минаваме през целия пазар Ballaro, добре известен на всеки, попрочел нещо за Палермо. Лудницата е пълна по това време на деня и, докато влачим куфарите по плочките, покрити със зелеви листа и мирис на риба, ни задминават скутерчета, бибипкайки бодро. Обкръжението е, меко казано, обезпокоително. Нашата уличка е пряка на пазара и по пътя си срещаме: негър, арабин, негър, индиец, негър, негър – не непременно в този ред. Явно сме се настанили в Испанския квартал на Палермо, така да се каже, ако мога да се позова на Неапол. Много е натурално – дума да няма, просто сега е светло и нещата изглеждат все още добре. Довечера ще му мислим.
Приятелката ми ме замъква веднага зад ъгъла, на същия този пазар, на място, където на идване е видяла, че има trippa – т.е. шкембе. Нямам против, обожавам шкембе. Но мястото изисква специално описание. Значи, отпред, към улицата, има щанд. Мъжът ни упътва навътре, където, веднага щом влизам, възкликвам: „Е, аз те доведох на страхотно място да спиш, но пък ти къде ме доведе да ям! Квит сме.“ Та значи: вътре има две маси с мраморни плотове (да не ви прозвучи като нещо луксозно, не, не, може и мозайка да е било). Дървени пейки отстрани, а по стените – бели фаянсови плочки. Висят апокрифни черно-бели снимки на следните известни личности: 1. София Лорен в 30-те си (някъде по времето, когато е ходила и в онази тратория на 5-те сестри в Соренто), навила на вилица спагети и усмихваща се в обектива. Плотът на масата под чинията й е буквално същият, само стената зад нея определено не е с бели фаянсови плочки. Може би са правили разкрасителен ремонт след посещението й. Отсреща, където трима дядовци, палермианци от най-натуралния тип, пият нещо на другата маса, виси снимка на Чарли Чаплин и Хлапето. Те не ядат спагети. Явно не са от прочутите посетители на заведението. Просто гледат тъжно. Вдясно, над главата на единия дядо, който гледа втренчено телевизора в ъгъла до нас, виси портрет на последната звезда – Фидел Кастро. Не вярвам и той да идвал, но кой знае? Но да се върнем на поръчката. Белокос мъж с престилка, който стои зад един тезгях, дотичва и ни слага салфетки и прибори. Другият – този отвън, идва да стопли шкембето. Аа, забравих един детайл – над главите на тримата бродяги висят, закрепени някак на стената, три бурета за вино, на които, върху бели изтъркани листчета с флумастер е написано vuoto, което значи „празно“. Та, топли човекът шкембето на газова печка досами телевизора, в който са втренчили празни погледи тримата ни съседи. От време на време преглъщат и затварят иначе увисналите си ченета. Не мога да кажа, че нямаше раздвижване при влизането ни преди малко. Определено ни проследиха с поглед и с нескрит интерес. Докато чакаме шкембето да се стопли, отивам до белокосия мъж и събирам всичките си скромни знания по италиански, за да поискам бира. Единият от тримата отсреща вдига чаша към нас „Cin cin”. Идва храната. Докато ям, се оглеждам. В дъното виждам мивка с чучур, от който виси отрязано парче градински маркуч, за да не пръска. Боже, това съм го виждала в двора при баба ми на село! Мило да ти стане. Отгоре висят черпаци, също досущ като нейните. Пристига един по-млад сицилианец, разцелува се с всички по бузите, взима си една бира и застава от външната страна на пластмасовите ресни на входа (същите като в хоремага на селото на баба ми). Докато отпива от бирата си, непрекъснато занича зад ресните към нас с палав поглед. След още малко идва още един, и той се разцелува с всички, приближава се до масата ни и започва да обяснява нещо. Говори, говори, накрая аз се вклинявам между две негови вдишвания, за да му кажа, че не разбираме, той кима с безразличие и продължава. След известно напрягане схващам, че ни казва, че шкембето не вървяло с бира, а с вино. Тъй като съм си почти допила бирата и чуждите езици някак са ми се отворили, му казвам на италиански, че ще опитаме следващия път. След него идва още един – типичен застаряващ коцкар – с шалче, макар и плешив, минава през процедурата с разцелуването, но окото му в нас, и той си взима нещо за пиене, и нещо ръкомаха към белокосия барман, сочейки в наша посока. Разбираме само думата “журналисти”. Стига бе, за журналистки ли ни взеха, какво? Така, постепенно, от уста на уста, че в местния хоремаг две заблудени туристки са дошли, пък взели че и седнали, и че ядат и пият като за световно, присъстващите мъже от петима в началото, включително персонала, са станали вече 9. Време ни е да ставаме. Явно от София Лорен насам не са виждали друга жена, така че плащаме и съпроводени от одобрителни погледи и възгласи “Bellissimi”, излизаме обратно при негрите на пазара.
Из уличките, изпъстрени с графити, стигаме някак до Piazza Reale и двореца на норманите, но е вече късен следобед и решаваме да го оставим за друг ден. Под арката на Porta Nuova възрастен мъж свири великолепно класическа музика. Оттук към морето тръгва главната улица, която, изненадващо, се казва Vittorio Emanuele II (във всеки град в Италия главната улица или площад, или и двете, са кръстени на името на „бащата на нацията“). Катедралата на Палермо е една от малкото в Италия, които истински са ме впечатлили. Наистина внушителна като мащаб, с невероятни архитектурни елементи от всички епохи, оставили върху нея своя отпечатък. Първоначално построена като византийска базилика, преобразена след това в джамия, възстановена по-късно от норманите в християнска църква, и „доукрасена“ последно през XIX век, тя е истински символ на града. Въпреки страха ми от височини се качваме на покрива, откъдето гледката във всички посоки е уникална. Палермо е с много интересно местоположение – отвсякъде го обграждат планински хълмове и скали с причудливи форми, а от север блести Тиренско море. Коленете ми треперят, докато гледам надолу през не особено добре обезопасените, по мое мнение, прегради, но не съжалявам, че съм изкачила 110-те стъпала до горе. (Служителят на касата услужливо осведомява всеки точно колко стъпала му предстоят. Само като си помисля по колко стотин пъти на ден изрича тези думи и ми става жал. Сигурно вечер отговаря на всеки въпрос на жена си с: „There are 110 steps to the top”.)
Там, където Via Vittorio Emanuele пресича Via Maqueda, се намира т.нар. Quatro Canti. На четирите ъгъла са разположени четири барокови дворци, всеки от тях с фонтан в основата, а по височина разделен на три части, увенчани с колони в трите основни стила на древността – дорийски, йонийски и коринтски. На всяка фасада има по една женска и една мъжка фигура, като мъжките са четиримата испански крале на Сицилия, а женските – покровителките на 4-те основни квартала на Палермо. Мисля, че човек трябва да прекара часове тук, ако иска да разгледа всеки детайл на украсата, с която изобилстват дворците. Приятни старовремски лампи осветяват кръстовището, а улични музиканти придават допълнителен артистичен дух и атмосфера. Завивайки по Via Maqueda, веднага се натъкваш на площада с фонтана Претория, изобразен на всяка пощенска картичка, която не е с Марлон Брандо. (Разбира се, на картичката задължително присъства и трикракото чудовище, символизиращо острова с трите ъгъла, което така и не успях да харесам, макар че приятелката ми с времето постепенно разви към него известна търпимост, че дори и привързаност). Малко преди да се стъмни, стигаме и до пристанището, колкото да хванем последните слънчеви лъчи, образуващи дълги отражения на лодките във водата, изпълнени в топли жълто-оранжеви цветове.
За вечеря, тъй като още не сме наясно дали кварталът ни е ужасно опасен за прибиране или не, решаваме да потърсим нещо на не повече от 5 минути пеша до входа ни. Работата е там, че наоколо не изобилства от заведения и единственото място, от което се носи успокоителна глъчка, е нещо като щанд с меню на единичен ламиниран лист и дървени маси, на които момчето пъргаво разстила хартиена карирана покривка. До нас има още два бара, от които се чуват шумни компании, пеещи в тон с кънтящата музика. Храната всъщност не е лоша, макар търкалящите се фасове и боклуци наоколо силно да ми напомнят за Испанския квартал в Неапол, където впрочем след 4 часа следобед не си и помисляхме да стъпим. Е, макар и нивото на заведението да е само малко по-високо от това на хоремаг, цените са изненадващо солени – на практика платихме дори малко повече, отколкото в Antica Sicilia в Катания. Явно сме попаднали на хитова кръчма на Ballaro. Ако не друго, се забавлявам да наблюдавам хората от съседната маса – три жени и двама мъже с изключително интересен вид. Жената от трите, която единствена не е с мъж (и не е за учудване), има дебели черти от черен туш под долните си клепачи, гърбав нос и непокорна къдрава сплъстена коса. Мисля си, че само ако си беше дорисувала веждите, така че да се сключат в средата, спокойно може да мине за Фрида Кало, чийто образ и тук, подобно на Неапол, е буквално навсякъде. Споделям наблюденията си с приятелката си, а тя ми казва, че съм ужасна. Един от мъжете на другите две ми хвърля по едно око, но гледам да не го окуражавам – не ми се влиза в разпри с неочакван край с гневни сицилиански съпруги. Стигат ми негрите по пътя в останалите 200 метра.

На сутринта едва удържам приятелката ми да не ме заведе пак за закуска на шкембе с бира в близката „тратостерия“, както я нарича, при нашите дядовци и София Лорен. Затова пък пробва пълнени сардини по сицилиански, отхапва от 4-те вида по малко и ги изхвърля в близката кофа. Не били нейните. Аз взимам плодове в чашка от пазара и ги крепя 45 минути, докато тя избира Proscutto Crudo, Proscutto Cotto и не знам още какво в кварталния магазин. С магазинера се разбираме на финландски (гледали ли сте „Особеностите на руския риболов“, където пиян руснак и пиян финландец си говорят – всеки на своя език, но по субтитрите разбираш, че тече смислен, свързан разговор, и когато приятелят на руснака го пита, шашнат: „Абе ти от кога разбираш финландски?“, оня учудено отвръща: „Че кой тук говори финландски?“ – хитова сцена!). Чакам, вече изнервена, още 15 минути да нарежат прошутото на полупрозрачни филийки, но приятелката ми е в прекрасно разположение на духа. Докато чакам, си мисля за благоговейното отношение на италианците към храненето. Има цял наръчник (вероятно) за етикет на масата в Италия.
1. Не си слагай телефона на масата, докато се храниш (камо ли да си го „разцъкваш“)
2. Не си духай храната в чинията, за да изстине
3. Не си бъркай с клечки за зъби в устата (на едно място ги намерихме в тоалетната, мястото им не е на масата)
И още много точки, които биха били обида за всеки уважаващ себе си италианец.
Денят минава в безцелно шляене из малките преки, където, както си вървиш, изведнъж се натъкваш на някоя уникална катедрала с капители, фризове и пищна украса. Вечерта попадаме на хитова пицерия с името „Фрида“ – дори менютата са с форма на палитра за рисуване.

Събуждам се от миризмата на кафе, намъквам един панталон, и излизам на балкона. На три метра от мен имаме съседи – двойка с трудно определима възраст, които са уникални образи. Мъжът още първата вечер ми махна дружелюбно, нахили се, разкривайки беззъба уста, и си влезе обратно пред телевизора. После, на другия ден, жена му простираше, докато пушех, погледна ме иззад едни лупи, от които очите й изглеждат неестествено големи, и ми заговори нещо на италиански. Още тогава й казах, че не разбирам, но тя явно не се вълнува особено от това, защото тази сутрин отново ми говори, от всичко разбирам само fumare (пуша), тя също пуши, казвам й пак, че не разбирам, тя ми се усмихва щастливо и продължава да реди едни приказки, ръкомаха, разказва, вълнува се, накрая сърце не ми дава да й потретвам, че не разбирам, усмихвам се и аз, кимам. Ами какво значение има, в края на краищата – финландският е международен език, само дето не сме пили достатъчно в този час, иначе със сигурност щях да мога да се включа в разговора.
Автобусът за Монреале тръгва точно навреме – кой каза, че транспортът в Сицилия бил нередовен? Катедралата, заради която отиваме, е построена от норманския крал Вилхелм II Добрия през XII век в рамките на едва 10 години, като акт на политическо противопоставяне на английския архиепископ на Палермо по това време.  Никой не знае откъде са дошли парите за построяването й, но след като я разгледах, мога да кажа едно – става дума за наистина много пари. В нея няма рисувани стенописи – всичко е мозайки, казват – по-добри от тези в Равена. Аз в Равена не съм била, но съм склонна да се съглася, че тези са ненадминати по изящество. Само златото, употребено за тях, е над 2 тона. Стените и таванът блестят в мека жълта светлина, а в дъното при олтара огромна икона на Исус завършва композицията. Аз не съм религиозна. Не казвам, че не вярвам в нищо, напротив, но за мен църквите и катедралите са впечатляващи само като архитектура. Тази е произведение на изкуството. Задължителна точка за посещение, ако сте наблизо. Дори изпитвам нуждата да се помоля. Има зала, на която пише, че тук се влиза, само ако ще се молиш. Влизам.
Иначе в града, извън Дуомото и Бенедиктинския манастир с неговите уникални 228 двойки колони, всяка – абсолютно различна от другите, няма нищо интересно.
Обратно в Палермо попадаме на крайно извратена изложба на тема „Пластмасите, металните опаковки и вредата им върху природата“ (това заглавие е моя интерпретация и ми се избистря едва след като съм разгледала доста „инсталации“). Приятелката ми заключава, че и тя имала своите сбъркани, луди моменти, но не натоварвала другите с тях. Май е по-добре да хапнем.

Сутринта на балкона си махаме с третия член на семейството отсреща – явно синът. После тръгваме към пристанището, където каубойска закусвалня е единственото място в Палермо, предлагащо сандвичи с далак. Много е автентично. В големи казани далакът цвърчи, взимаме и сядаме на пластмасови масички отвън, почти на платното на улицата, но пък гледката към пристанището е романтична, стига колите да не ти я запречват. По пътя насам минаваме покрай „Стената на злобарките“, където в миналото по-възрастните жени са наблюдавали и обсъждали непристойното поведение на по-младите, разхождащи се по крайбрежната алея.
Днес е събота и е почивен ден не само за нас, но и за местните. Улиците са претъпкани, а пазарът Vucciria е по-пъстър от всякога. Двама мургави сицилианци, покрити с татуировки, обръщат цвърчащи мръвки върху една скара и бели облаци на талази заливат малкия площад.
След като съм яла телешки далак само преди половин час, аз бягам от миризмата като ужилена, но приятелката ми се набутва точно там, за да опита прословутите кози чревца. Докато чака да й ги сервират, се е облегнала в стола блажено и поема с пълни гърди от аромата. Кара ме да я снимам. Поемам и задържам дъха си, докато го правя, след което я оставям и избягвам в другия край да пия аперол. Група музиканти оглася и без това празничната атмосфера. Усмихвам се на слънцето.
Остатъкът от деня отива в лежерни обиколки на уличките в района над театър Massimo, така откриваме и другия – Politeana, после през фермерския пазар, който въпреки късния час, все още работи. Попадаме на сватба пред една катедрала, но за съжаление не дочакваме булката. Може пък и да се е уплашила в последния момент и да не се появи. Уличките в квартала Monte di Pieta зад катедралата са покрити с повече графити отвсякъде. Дори повече от Неапол, който ми е пример в това отношение.
Вечерта попадаме на страхотно уютно бистро в нашия квартал, скътано между високи олющени жълтеникави сгради. Храната е вкусна, отвътре се носи лек джаз, а съдържателката, която идва да ни обслужи като единствена, говореща английски, е въплъщение на термина „красива италианка“ за мен. Разказва ни търпеливо какво съдържа всяко едно ястие, тъй като менюто им не е преведено. Определено добро попадение като за прощална вечер с Палермо.

Да не взема сега да ги урочасам, че още доста път ни чака, но всъщност общественият транспорт в Сицилия е доста точен. Влакът към Агридженто си тръгва съвсем по разписание. Днес е първият по-мрачен ден, даже преваля за кратко, но пък това придава стоманено сива красота на пейзажа на излизане от Палермо. В далечината причудливата планина, постепенно спускаща се към морето, е облечена в загадъчна мараня.
В Агридженто бях избрала жилището основно заради уникалния му вид. Тъй като не знам как да го опиша, нека снимките говорят сами. Пътят до него е по едни ужасяващо безкрайни стълби, но тепърва предстои да установим, че целият град е такъв и даже сме съвсем в началото му. Хвърляме багажа, дивим се малко на интериора, и поемаме към долината на храмовете. В Сицилия има повече древногръцки храмове, отколкото в самата Гърция. Освен Агридженто (старото му име Akragas), има и два други древни града – Selinunte и Segesta, които за съжаление, когато правих плана за пътуването, се наложи да  пропусна. Цялата западна част на острова остана за следващия път.
Akragas е бил един от водещите градове на Magna Greacia. Основан в VI в. пр.Хр. от гръцки колонизатори от Gela, той е бил процъфтяващ до превземането му от Картаген през 406 г. пр.Хр. По време на първата пуническа война минава в ръцете на Рим, но малко по-късно отново е завзет от картагенците. После отново Рим, вандалите, остготите, норманите... излишно е да разказвам цялата му история, може да се прочете навсякъде. Изключително впечатляващи са останките от величествените храмове в дорийски стил на Хера и Конкордия – най-добре запазените и до днес, вторият – защото по време на Рим е бил превърнат в християнски храм. Комплексът на Зевс – макар и днес само руини, е бил най-големият дорийски храм, строен някога. Огромни мъжки фигури на атласи, високи 7,5 метра, са стояли изправени между колоните на храма. Днес един от тях може да се види на земята на терена, а друг – в музея наблизо. Доколкото е известно, храмът никога не е бил завършен напълно, но е функционирал до инвазията на Картаген. Впоследствие е доразрушен от земетресение и през XVIII век голяма част от камъните му са изровени и използвани при построяването на новия град и на близкия Porto Empedocle.
Докато разглеждаме, вятър със скорост близо 10 м/сек ни брули безпощадно, вдигайки жълто-червеникава пръст и набивайки я в лицата и косите ни – мисля, че никога вече няма да мога да се разреша, може би ще е по-лесно да се подстрижа нула номер. Докато чакаме автобуса за обратно, си говоря с продавачката в сувенирния магазин и тя споделя, че никога не е имало такъв вятър. Страхотно! Значи е бил специално за нас. Купувам си книжка с най-добрите изби и вина на Сицилия. Това ме подсеща за Марсалата. Тъй като съм гастрономичен инвалид, разбира се не бях и чувала за нея, докато не дойдохме тук. Приятелката ми ми разказва за него и от пазара в Палермо още първата сутрин купуваме една бутилка “dolce”. О, боже мой! Оттук нататък при всяко преминаване през квартирата всяка от нас надига бутилката за по няколко здрави глътки – сутрин – за отскок, следобед – за енергия, вечер – за аперитив. С настървение и педантичност броим една на друга глътките си, даже големината им, да не би другата да ни мине и да изпие повече. Никога не съм обичала сладки питиета, но тази Марсала не е просто сладко питие, тя е елексир на живота, блаженство, нирвана, оргазъм за сетивата. Мммм.... Мисля, че е ясно, че бутилката свърши скоростно. Спешно се нуждаем от нова. В стария град на Агридженто не откриваме, пък и няма за кога – тук сме само за една вечер, и след известно катерене по клаустрофобични стълби на малките улички към катедралата, с наклон, който трябва да бъде забранен със закон, влизаме накрая в Дуомото, само колкото да откажем категорично на жизнерадостния мъж там, предлагащ ни да се качим на покрива й. Гледката била убийствена. Вярвам му, но не, благодаря, фитнесът за днес ни е напълно достатъчен. Той се смее, затова, казва, хората от Агридженто били в перфектна физическа форма. Слизането е значително по-лесно, особено когато си представяш заветната цел – уютна местна тратория, препоръчана ни от хазяина ни Марко.

Към Модика няма директен превоз. С автобус стигаме Gela, където се прави връзка с влака към Модика. На гарата си взимаме да хапнем в единственото заведение и се настаняваме прави на бара, както виждаме да правят местните. В ъгъла има три игрални машини, на които двама мъже играят, а кондуктор на Trenitalia стои зад тях и следи развоя с интерес. Един по-млад мъж се обръща към бармана и започва да му говори нещо, сочейки ни. В превод вероятно е било нещо такова: „Хей, Паскуале, ама защо държиш тия жени да ядат прави? Я дай бързо да им направим да им е удобно!“ Двамата се разтърчават, донасят маса и столове, сервират ни и газирана вода да прокарваме аранчините. Много са мили. Като всички в Сицилия. После излизаме на пероните и не ни се налага много да се чудим от кой коловоз тръгва влакът ни. Единственият такъв, ако мога така да го нарека, тъй като е само един вагон, нашарен с графити, стои тихо точно пред нас. Гарата изглежда като място, от което не тръгват влакове често. Питам човек с колело, който засега е единственият друг пътник, и той потвърждава, че това е нашият. Пет минути преди тръгването някой пали двигателя и отваря вратите. Колоездачът, ние и една двойка италианци с куфари се качваме и поемаме към шоколадите.
Пиетро, хазяинът, е така добър да дойде и да ни вземе от гарата с колата си. Разстоянието до апартамента ни, макар и да изглежда малко на картата, се оказва около час пеша, по негови думи. Като казвам негови думи, имам предвид италиански. Не говори английски изобщо. Установявам, че ако остана още две седмици тук, ще се науча да ги разбирам. Всъщност в колата водим доста сносен разговор и той даже ме разбира. Ура!