Трите лица на Валенсия – готика, модернизъм, El Cabanyal

[pagina străină]

31.1.2019 г.

ПЪТЕПИСИ

https://www.nationalgeographic.bg/?cid=118&article=8359

пътепис от Петя Йончева

Винаги е добра идея да отскочиш до Испания през януари. Спестяваш си няколко дни мръзнене в усойна София и събираш малко слънце в средата на зимата, което да ти помогне да дочакаш края й. Разбира се, в южните части на Иберийския полуостров, където почти можеш да видиш Африка, това е много по-осезаемо, но и във Валенсия не е зле.
Пристигаме късно вечерта и останалите до полунощ часове са предназначени единствено за придвижване до квартирата ни. Дъщеря ми ще навърши 23 в средния от трите ни дни бягство, и за разнообразие сме решили да го изкара сред акулите в прочутия океанариум. Но първият ни ден е за центъра и забележителностите, които си заслужава да се видят. Сънена, обикалям тесните улички около квартирата в търсене на отворено кафене. Макар в общата кухня да има кафеварка, не съм подготвена с кафе, с което да я заредя. По притихналите неделни улици няма почти никакво движение. Минавам покрай малко площадче с катедрала и фонтан с четири лебеда, който не работи, или поне така си мисля. На следващия ден ще разбера, че има бутон на земята, който трябва да настъпиш, и от човките на лебедите потича вода. Влизам в първата panaderia, която тъкмо отваря, и млада испанка лиска кофа с вода пред входа. Веднага откривам, че валенсианците говорят единствено испански, а дори и да разбират английски, просто не желаят да го говорят. С помощта на няколкото думи, които знам, някак се разбираме, или поне се надявам. С абсолютно безизразно лице и липса дори на наченки на емоция, момичето ми дава кафетата и ми обръща гръб. Тук все още бях твърде сънена, а и от един случай не бива да се правят обобщения, но впоследствие щях да установя, че нелюбезността и пълната липса на внимание, та дори неприязън към клиента, са широко разпространена черта на всички, занимаващи се с търговия в този град. 
След освежаващ душ и още едно кафе, поемаме към катедралата, чиито камбани чуваме дори от стаята си. Оказва се, че сме на 5 минути от площад Reina, гъсто залесен с портокалови дръвчета. Той е поле за изява на художници, предрешени клоуни, просяци, демонстриращи телесните си деформации, highly overpriced кафенета, японски туристи, и, разбира се, наша милост. В Европа има около 200 реликви, претендиращи да бъдат признати за автентичния Свети граал – чашата, от която Иисус Христос е пил по време на Тайната вечеря, но единственият, официално одобрен от папата, се помещава зад стените на катедралата на Валенсия. Докато разглеждаме импозантната й вътрешност, забелязваме някакво раздвижване зад метален парапет с врата от дясната страна на олтара. Хора влизат, други излизат, а млад свещеник ги насочва енергично. Погледите ни се срещат и той ми казва нещо на испански, но като вижда недоумението в очите ми, повтаря на английски с тон, нетърпящ възражение: „Sit down there!”, и ми посочва редицата пейки, където са се заредили вече доста хора. По основната пътека забелязвам няколко инвалидни колички, бутани от близки на болните. Двете с дъщеря ми послушно сядаме, където ни е казано, за да се изправим почти веднага отново, следвайки примера на множеството. Приветстват току-що появил се дребен свещеник в бяло-зелена духовническа одежда, който пъргаво се набира на микрофона и започва ту да говори, ту да пее, ръкомахайки енергично с ръце. Човек би казал, че е италианец, толкова много си помага с тях. Май сме попаднали на служба. Много ясно, днес е неделя, трябваше да се сетим. След като странната по мое мнение мелодия затихва, отчето започва пак да говори, присъстващите в катедралата да повтарят, а ние се чувстваме неловко и търсим начин да се измъкнем незабелязано. След малко ни се удава възможност и лекичко тръгваме назад, обещавайки си да дойдем пак, за да видим Граала. До което така и не стигнахме, три дни далеч не стигат за всичко. 
Наблизо откриваме сувенирен магазин, в който единственият за целия ни престой любезен продавач ни дава карта на града с широка усмивка, като допълва на английски: “It`s free.” Тръгваме, лъкатушейки по малките улички на стария град, в приблизителната посока на Mercado Central – нещо като нашите хали, които за съжаление остават за разглеждане в друг ден, тъй като в неделя не работят. За сметка на това La Lonja de la seda – борсата за коприна от XV век, чиято великолепна готическа сграда е под закрилата на ЮНЕСКО, е точно отсреща. Наслаждаваме се на невероятните зали с извити колони и на украсения с дърворезба и злато таван на втория етаж. Отпред забелязваме черен метален макет на сградата с указателни табели с надписи на брайлово писмо. Впечатляващо!
Когато излизаме, отново е заваляло, и се подслоняваме в интересно заведение, препоръчано от Trip Advisor, където ни донасят сандвичите върху дървени дъски с нож, забит върху тях. Този на дъщеря ми е със сьомга, а моят – с козе сирене и мед. Докато ядем, се смеем на надписите по стените. „Love is blind, but marriage is a real eye-opener.”Или: „I keep losing weight but it keeps finding me.” 
Сградата на Музея на керамиката е бивш дворец от XV век. Входът е импозантен и е покрит с изящни мраморни фигури. Разглеждаме го и се чудим как са можели да живеят едно време в такава обстановка. Мен би ме потискала. Но скриновете им ми харесаха. Имат много чекмедженца с много червено по тях. 
Продължаваме към „валенсианския Колизеум“ – арената за борба с бикове. Самата мисъл, че ще вляза на място, на което е бил Хемингуей, ме изпълва с трепет. Какво разочарование, когато стигаме и откриваме, че е в ремонт за 10 дни, и, разбира се, точно когато ние сме там. Дори сувенирният магазин, в който, освен костюми на тореадори, има и нещо като музей с историята на коридата, не работи. Дали заради разочарованието ми, че няма да мога да вляза, може би по-скоро не само заради това, но сградата на северната гара, която е почти залепена за арената, ми се вижда ужасяващо грозна. Рядко кичозно творение, дори не искам да го снимам. Напълно различно от цялостния облик на града, където буквално няма сграда, която да не е великолепно поддържан образец на готическата архитектура. А цветовете! Жълти, бежови, керемиденочервени редици от свежест, съчетани с монументално величие, обграждат широките улици, които, въпреки мащабите си, създават усещане за уют, вероятно заради зелените разделителни пояси с палми между уличните платна. 
Завъртаме към площад Ayuntamiento, рамкиран от сградата на общината и тази на пощата. Двете ми оправят вкуса от тази на гара Север (която била, както прочетох, в стил сецесион – явно не е моят стил). Пием кафе, седнали на една пейка, и наблюдаваме фонтана в края на площада. Деца се гонят, влюбени си правят селфита, допрели глави и усмихващи се леко глупаво в телефоните си. 
Ред е на кулите Серанос, бележещи края на историческия център от североизточната му страна. Вървейки натам, отново попадаме на La Lonja, където брадат просяк, отегчен от висенето на улицата, се качва на колело, влачейки след себе си две кучета. Едното не е много доволно, че му дават зор, и лае по стареца, който му отвръща с цветиста ругатня на испански, и с ритник го подканя да не се мотае.
Torres de Serranos е една от 12-те съществуващи в миналото порти към Валенсия, част от крепостната стена, опасваща града. Построена е в края на XIV век и е изиграла съществена роля по време на испанската гражданска война. Много произведения на изкуството от музея Прадо в Мадрид са пренесени тук, за да бъдат опазени от унищожение. За тази цел са извършени редица преустройства на долните етажи и е инсталирана апаратура за поддържане на подходяща температура и влажност в помещенията. Бях чела, че от върха на портата се открива изумителна гледка към града, но разбира се, специално за нас, или защото е вече късен следобед, или защото е неделя, достъпът към стълбите е затворен.
Река Турия, която минава през града, е причинила сериозни наводнения пред 50-те години на миналия век, затова променят течението й и в старото й корито днес има огромен парк, дълъг 9 км. Натам се насочваме, минавайки под портата Серано по слънчев мост, където ентусиазиран музикант забавлява туристите със своята китара. Долу, в парка, всеки си прави нещо. Някои спят, излегнати в хамаци, други спортуват, трети си правят пикник върху одеяла на тревата. Слънцето отива към залез и започва да се усеща, че е януари.
Влизаме в Музея на изящните изкуства, където виждам автопортрета на Веласкес, както и една друга негова впечатляваща картина. Дълго стоя пред нея. Представлява мъртъв свещеник в черно расо със сключени пръсти, стискащи кръст, а разпятието на Иисус е положено върху гърдите му. Лицето му е толкова... умиротворено, може би. Просто свети. Впоследствие прочитам, че това е портрет на испанския свещеник Симон де Рохас.
Време ни е за паеля и вино. Нямам крака.

 

На сутринта отново съм при нелюбезното момиче с кафето. По пътя дотам разбирам с всичките си сетива, че вече е понеделник. Коли и скутери хвърчат, целеустремени хора бързат по делата си, като вече не вървят лежерно по средата на улицата, а отстрани на отделените с колчета ивици за пешеходци. Така правя и аз. Момичето, разбира се, отново ме гледа, сякаш страшно й досаждам, но вече съм свикнала. Кафето им си го бива. С рожденичката правим втори опит с централните хали, преди да се насочим към Града на изкуствата и науката. Имаме билет за океанариума и за Музея на науката, ще видим дали ще успеем и с двете. Mercado Central този път работи. Даже отпред има пазар с всякакви сергии с парцали на оферта. Малко ми напомня за Неапол. Халите са забележително място, но основният им пропуск е, че никъде няма масички, където да можеш да приседнеш и да си изядеш прясната храна, която си си купил. Така че разглеждаме и отиваме да закусим другаде. „Другаде-то“ отново е демонстрация на непукизъм от страна на сервитьорките. Първо ни казват да седнем, после не идват, после идват, но в момента, в който им кажеш първата част на поръчката, вече са ти обърнали гръб и трябва да си много бърз, за да ги спреш и да се доизкажеш. После чакаш да платиш, махаш им, ама те двете си говорят, виждат те, погледът им минава през теб, но се правят, че не те виждат. Накрая ставаш и питаш, и се оказва, че се плаща там, на касата, но няма кой да ти го каже. Е, бакшишите не са задължителни, и точно тези двете никак, ама никак не ме накараха да поискам да им оставя. 
Стигаме до модернистичния Град на изкуствата и науката пеша. Доста път е, но се любуваме на просторните улици, слънцето и палмите. Още на входа на океанариума един фотограф предлага да ни снима. Фотоапаратът ми виси на врата, така че според мен просто пробва по навик. Дори в този уникален комплекс, който сигурно е основен източник на приходи за общината, работят хора, които на въпроса „говорите ли английски?“, отговарят намръщено “a little.” Е не го разбирам това. Нямат особено желание да те насочат, просто ти дават една карта на съоръжението, и се оправяш както можеш. Това не помрачава настроението ни, разбира се. Изживяването е неповторимо. Особено в двата тунела – единият – 70 метра, другият, този с акулите – 35 метра, в които вървиш, а около теб и над теб бавно се плъзгат многозъби чудовища на сантиметри разстояние. Не очаквах, но много ме впечатлиха аквариумите с медузите. Като картини, които непрекъснато се променят. Синият фон на водата и белите, розови или тъмно червени движещи се пролупрозрачни същества с носещи се около тях паяжини, като конци, раздиплени наоколо. Разбира се, видяхме всичко, от тюлените и пингвините, до моржовете, крокодила, който не помръдваше, излегнал се на припек, и морските лъвове. Накрая присъствахме и на шоу с делфини. 
Тръгваме си изтощени и усмихнати. За Музея на науката ни е останал едва половин час преди затварянето. Минаваме набързо напосоки. Има зала за Марс, ДНК-макети, нещо за синдрома на Даун, Космоса, Слънцето, гравитацията, сравнение на дизайна и предназначението на бельото през 50-те години на XX век и сега, силата на ума и електромагнитните вълни на мозъка... А, да, това последното представлява една стъклена тръба с топче в нея. От двете й страни има поставки с ленти, на които да си опреш челото. Сядат двама души от двете страни и се опитват (с мисъл ли, как?) да избутат топчето към другия. Сядаме и ние. Гледам аз топчето, напъвам се, дъщеря ми срещу мен също. След известно колебание, при което то ту отива малко към нея, ту повече към мен, най-накрая тя ме побеждава. „You won!”, излиза на екрана до нея. „Не разбирам, с какво точно трябва да съм горда?“, смее се тя и тръгваме. Вече ни гонят, ще затварят. 
Навън тъкмо се е стъмнило и ми отнема още близо час да направя снимки на футуристичните сгради в разноцветни светлини и техните отражения във водата наоколо. Не съм почитателка на модерни постройки по принцип, дай ми камъни и старини, обаче този комплекс е замислен невероятно. Свалям шапка на архитекта – Сантяго Калатрава. 
След толкова емоции и изминати километри за деня решаваме, че ходенето пеша по обратния път ще ни дойде в повече. Затова хващаме автобус до центъра, където обикаляме малко магазините за подаръци. Докато купувам няколко магнита, продавачката през цялото време говори по телефона. Нито за миг не си и помисля да спре, но пък някак, за разлика от другите, общува и с мен с очи и с усмивка. Така че се нарежда като втора най-любезна продавачка в класацията. Когато излизаме, тя още говори. После дъщеря ми си подарява едни обеци, а аз на мен – ефектен часовник, чиято закопчалка не успявам да преценя навреме и на следващата сутрин при влизането ми в банята просто пада от ръката ми право в тоалетната (успявам да го извадя навреме, преди да изчезне завинаги, и даже работи!). След няколко вечерни кадъра на фонтана Турия с Нептун – в ролята на реката, отиваме най-накрая да отпразнуваме рождения ден и с почерпка.

 

Ден трети. Някак мазохистично, упорствам и не сменям мястото, от което си купувам кафето сутрин. Момичето този път е друго. Дребна и пухкава, с яркочервено червило и черни дънки. Прилича на латиноамериканка. По любезност и отношение не отстъпва на колежката си. Избутва ми двете кафета по плота с два пръста и ми обръща гръб. Взимам си захар, но не виждам бъркалка и отново нарушавам спокойствието й с любезен въпрос. Тя ме поглежда с досада и ми посочва с глава няколко чинийки точно пред мен, в които има лъжички. След това пак ми обръща гръб. Понеже съм сънена (бих казала, още полужива), взимам една лъжичка, без много да гледам, и започвам да разбърквам кафето си. Едва тогава забелязвам, че всички са мръсни – очевидно това са чинийките от чашите на клиенти преди мен, които са върнали на бара. Шокирана съм, но вече съм я потопила, така че е късно. Решавам да не правя скандал, и се надявам, че имунната ми система ще се справи с една използвана от непознато лице лъжичка. Може пък да не я е облизвал.
Оцелявам, така че пак тръгваме на поход. Този последен ден е за морето и за рибарското селище El Cabanyal. Бях чела, че предишната кметица на Валенсия – Рита Барбера, е искала да мине с булдозерите през него и да го срине, за да направи четирилентов булевард от центъра към морето. От 1997 до 2015 г., когато е избран нов кмет – Хоан Рибо, представител на левицата, тя провежда настъпателна политика, водеща към унищожението на квартала. През 2010 г. общината принуждава собствениците на 500 имота да ги продадат на безценица, и събарят 125 къщи. Единствено непрестанните протести и неуморната борба на местните жители спасява останалите от унищожение. Хоан Рибо, от своя страна, е радетел за реновирането и подобряването на условията на живот на населението, и откакто е поел местната власт, прави много за El Cabanyal. Изпитвам дълбока благодарност към него, защото ако бъде съборен, Валенсия ще изгуби най-автентичната си част. Ще загуби едно от лицата си. 
Слизаме с автобуса на плажа Малвароса. Ивицата е толкова широка, че разхождащите се до брега хора са като ситни фигурки на фона на разбиващите се вълни. Газим през финия пясък и сядаме да се полюбуваме на гледката. Времето е прекрасно и слънцето ни гали с топлите си лъчи. Пълно е с хора, но усещането е за простор, за неопороченост, за дива красота. Заведения има, но те са от другата страна на широката крайморска алея с високи палми, така че тишината е удивителна. Няма чалга, няма нищо, което да те дразни. Тук-там групички са насядали, други  ходят до водата. Дете пуска хвърчило. Някои се къпят или карат сърф. 
Тръгваме от северния край на Calle de la Reina – основната улица на рибарското селище. Още първите къщи, облицовани с керамични плочки, ме пленяват. Бях чела за това, но да ги видиш на живо е истинска приказка. Къщите са долепени една до друга, повечето са едноетажни, тук-там има и на по два-три етажа, като всяка от тях е произведение на изкуството. Доколкото се бях запознала предварително, в квартала може да се проследи историята на керамиката в района през последните 150 години. Удивителни плетеници от орнаментика, всяка къща украсена различно по единствен и неповторим начин. На места между две стари къщи се вижда по-висок блок, построен през последния век, който, колкото и да са се опитвали по стил да не се различава прекалено от общия дух на квартала, все пак разваля иначе поразителния ефект. Имам чувството, че горе-долу така изглежда Хавана – никога не съм била там, но нещо в пъстротата на тези къщи и бедността на обитателите им извиква в съзнанието ми кубинската столица. Рибарите създават тук селище извън крепостните стени на Валенсия още през XIII век. В началото бараките били дървени, със сламени покриви. След два пожара и наводнение, унищожили голяма част от къщите, в началото на XIX век започват да ги строят от камък, а със заселването на нови, по-богати пришълци от Мадрид и самата Валенсия, изникват и къщи на два или три етажа. Между 1880 и 1940 г. те избухват и в цветове, инспирирани от морето. 
Очаровани, тръгваме в малките пресечки на Calle de la Reina. Много от постройките са в отчайващо състояние, но именно тук усещам истински, че съм в Испания. Отвсякъде се носи глъчка, майки викат децата си, дядовци се наддумват пред портите. На едно място малко момиче е застанало на единия тротоар до полустрошено колело и с насълзени очи отговаря на жена, която му крещи и ръкомаха от тротоара от другата страна. Не знаем в каква драма сме попаднали, но двете никак не се притесняват от нас, докато минаваме покрай тях. Нито се опитват да се приближат една до друга. Само гласът на жената се чува дълго, след като сме завили зад ъгъла. Непрестанно спирам, за да снимам – жълти, зелени, сини, бели, червени плочки с разкошни орнаменти покриват фасадите на почти всяка къща, а красиви дървени врати и парапети от ковано желязо на прозорците допълват картината по великолепен начин. Над много от тях има спуснати разноцветни бамбукови щори, някои са навити на руло – друг отличителен белег на местния стил.
Постепенно стигаме до пристанището, където посядаме да погледаме яхтите и морето, след което тръгваме обратно по крайбрежната алея, опасана с палми. В края на плажа един мъж е построил истински пясъчен замък с толкова детайли, че доста време се дивя пред него. Опитваме се да намерим мястото, където рибарите вадят улова си – бях чела, че там където Calle de Mediterraneo извежда към Calle de la Reina, около 4-5 ч след обяд можеш да си купиш прясна риба и морски дарове за няколко евро. Дори да е така, не намираме никакви рибари, така че сядаме на ъгъла да хапнем в едно бистро. Местните бродяги пият, кой – кафе, кой – бира, говорят на висок глас, а в ъгъла над вратата на тоалетната работи телевизор, по който вървят някакви новини. Съсредоточен келнер минава няколко пъти покрай нас, без да ни обърне внимание, и накрая се налага почти да го спъна, за да ни донесе менюто. После пък не идва да ни вземе поръчката. Но едра жена в бяла престилка, която май е готвачката, ни спасява и изслушва с половин ухо поръчката на дъщеря ми, и пак трябва да я дръпнем, за да чуе и моята. Докато хапваме, се оглеждам с интерес. Шумно и автентично място. Без преструвки. Мъж в 60-те си стои пред празна чаша кафе още при влизането ни, и когато си тръгваме, е още там. Не помръдва. Има гъсти мустаци и белезникава кожа, и носи избелял червен пуловер върху едрото си шкембе. 
Докато чакаме автобуса към центъра, покрай нас забързано минава момиче с конска опашка и червено дрипаво долнище на анцуг, обута с чехли на босо, а отгоре си е сложила розов пеньоар на звезди, който през цялото време се опитва ожесточено да завърже, докато води някакъв телефонен разговор на висок глас със слушалки в ушите. Съжалявам, че тръгваме, съжалявам, че нямахме повече време за El Cabanyal. Искаше ми се да се загубя за още дълго по малките улички, искаше ми са да ги обходя всичките. Да закуся, обядвам и вечерям там, с местните. Да говоря езика им и да си поговоря с тях. Да слушам какво си говорят. За какво се карат. Да надникна в живота им.
Когато стигаме в центъра, е вече тъмно и много студено. Убиваме останалото ни време до полета, шляейки се по магазините, макар че много от тях са затворени. Учудвам се и питам една продавачка, която по чудо говори английски доста добре. Казва ми, че днес било празник на някакъв светия. Слава богу обаче, че много от магазинерите все пак предпочитат да се възползват от по-големия оборот заради зимните намаления (rebajas), отколкото да са стриктни католици, така че можем да се подслоняваме на топло от време на време.
В метрото към летището през целия 20-минутен път група българки до нас не спират да обсъждат процедурата по запълване на бръчките на едната, на която се е подложила наскоро. Ние мълчим като риби и се правим, че не разбираме. И без това сме без настроение, чака ни единствено остатъкът на софийската зима.