ХАУАРД ХЮЗ - РЕАЛНОСТ И ПРИЗРАК

[Българска страница]

16.05.2022 • Цивилизация • •

https://www.nationalgeographic.bg/a/xauard-xyuz-realnost-i-prizrak

Създатели на модерните САЩ

Една поредица на Красимир Друмев

Снимка на Хауард Хюз през 1938 г.

© Wikimedia Commons / Acme Newspictures

„Бил съм и богат, бил съм и беден. Повярвайте ми, да си богат e по-добре“

Джо Е. Луис

 

 

За този човек се разказват повече легенди, отколкoто истини. Причината е не само в това, че Хауард Хюз бил един от най-богатите хора на земята. Причината е по-скоро в необикновения, екстравагантен живот на този богаташ, който разпалва човешкото въображение и след смъртта му.

В основата на колосалното му богатство стоят парите на неговия баща. Наследството не е чак толкова голямо — около половин милион долара по днешни стойности. Когато започнал кариерата си през двайсетте години на миналия век, Хауард бил всъщност един от многото младежи на Тексас, чиито родители натрупали пари от нефтения бум в този щат. Но Хауард не правел като другите, забравени днес богати наследници. Той си избрал нетрадиционен път в живота и забогатял също така по нетрадиционен начин. Мнозина днес се опитват да го имитират, но си остават само с опитите - просто защото неговата личност и светоусещане са били по-различни.

Хюз е роден на 25 декември 1905 г. Баща му бил нефтен спекулант във време, когато треската за течното злато била в апогея си. Но той имал и златна идея. Изобретил сонда, която можела да прониква по-дълбоко в земните недра и да изважда недостъпен дотогава нефт. Патентовал я и създал фирма за производство на такива сонди. Нарекъл я „Хюз туул къмпани".

Хауард бил 18-годишен, когато баща му починал. Получил в наследство три четвърти от акциите на компанията, а една четвърт била в ръцете на роднини. Всички очаквали, че ще остави фирмата да се управлява от други, докато на 21-годишна възраст не навърши пълнолетие. Така щял да постъпи всеки нормален младеж, още повече, че фирмата процъфтявала и носела добри печалби. Само че Хауард не бил като другите.

Нека уточним - уникалността му се проявила чак на 18-годишна възраст. Иначе в училище бил най-обикновено момче, десетките му биографи не могат да открият нищо по-интересно. Добри оценки по математика и природознание, средни оценки по другите предмети. Не бил интересен и за момичетата. По-късно някои съученици дори не можели да си спомнят дали са учили заедно с него — толкова бил незабележим, безцветен.

На 18-годишна възраст Хауард, образно казано, ударил с юмрук по масата на живота. Той не желаел да чака три години до пълнолетието си. Отишъл в съда и поискал разрешение сам да се разпорежда с акциите. Колкото и да било странно за един тексаски съд, той като изключение му дал това право. Но все пак съдията го посъветвал да продължи учението си и да остави по-възрастните да управляват неговото наследство.

Хауард имал други намерения и не се върнал в училище. Така, подобно на много други американски милионери, той не получил висше образование. Биографът му Джон Кийтс пише в книгата си „Хауард Хюз": „Въпреки ранната му възраст, въпреки неговата нервозност и донякъде самотен живот младежът отсъждал много точно за хората, имал много вярна преценка за тях."

Не си мислете обаче, че грижата на младия Хюз била да се наслаждава като плейбой на живота, оставяйки другите да работят за него. Ето какво си спомня негов приятел банкер: „Той се отнасяше към бизнеса сякаш е часовников механизъм. Разглобяваше го на части, за да види как работи, след това го сглобяваше, настройваше го, докато задейства добре, навиваше пружината му и си отиваше, забравяше го. Щеше да се върне само ако нещо не вървеше както трябва."

Младият Хюз купил от роднините си останалата част от акциите, така че станал пълен собственик на предприятието, но нямал намерение да му се посвети изцяло. Съвсем друго нещо завладяло въображението му — игралното кино.

„Мухата му пуснал" негов приятел, който му представил идея за игрален филм и предложил на Хюз да финансира продукцията. Хауард дал 50 000 долара — и страшно се запалил по чудото, наречено кино. Вече не го свъртало в доскучалото му предприятие в Хюстън и през цялото време прекарвал в Холивуд. Участвал в правенето на филма от началото до края — така трупал познания, но получил и финансов урок — филмът се провалил. Вместо да се върне в Хюстън, Хауард решил, че да се правят филми е също толкова изгодно, колкото инструменти в Тексас. Разбира се — стига човек да е добър мениджър. Хюз започнал да инвестира в холивудски филмови къщи. Все още било времето на немия филм, но Хюз не се поколебал да вложи пари и в експерименти за цветна лента и за звук. Скоро в Холивуд заговорили за него. Филмовите къщи обикновено били акционерни дружества и ето — появявал се някакъв млад човек, купувал доста акции, инвестирал в нови начинания, но почти не давал информация за себе си. Той не обичал да казва, че зад всички финансови операции стои капиталът на „Хюз туул къмпани".

Когато споменах, че още на младини Хюз умеел твърде точно да преценява хората, това се отнасяло с пълна сила и за техния вкус. Трите филма, които последвали първоначалния му провал, донесли много добри пари. Но те не били изкуство, а чисто и просто касови продукции с онези порции от любовни приключения, хумор, секс, насилие и т.н. които гарантират дълги опашки пред касите за билети. Хюз не желаел друго. За него киното било бизнес, който трябва да носи отлични доходи. Съвсем цинично споделил пред млада интелектуалка на някакъв банкет в Холивуд: „Ако бизнесът прави и изкуство, това е вторично и случайно.“

Цинизмът му не свършвал дотук. Разказват, че когато снимал някаква историческа суперпродукция, един многознайко изказал съмнения в достоверността на детайл, от който зависела цялата сцена, пълна с напрежение. Той предложил да иде в библиотеката и да види в книгите как стоят нещата. Хюз гневно изкрещял: „Не, никога не проверявайте интересни факти!“

Усетът на Хюз как се правят пари се проявил по драматичен начин, когато приключили суперпродукцията „Ангели на ада". Филмът разказвал за самолетни битки през Първата световна война и бил ням. Тъкмо да го пуснат по екраните — и говорящото кино започнало да се появява и да пълни салоните. Макар че „Ангелите…” стрували един милион долара, Хюз за ужас на всички, включително и на иначе прозорливия си директор, наредил да зарежат филма и да започнат да снимат отново — този път със звук. Добре, но изпълнителката на главната роля била от Европа, говорела лошо английски. Зарязали и нея и се спрели на русокосата Джейн Харлоу. Тя не била добра актриса, но пък си знаела родния английски, както и езика на секса. Той буквално извирал от жестовете й.

Хюз се захванал да прави филма сам. Той запретнал ръкави в буквалния смисъл на думата и оправял сценария, режисирал, грижил се за осветлението и грима. Сякаш дяволите се били вселили в него. Хюз демонстрирал на каква грандиозна концентрация е способен. Често работел по 24 часа — без никаква пауза да подремне малко. Сексапилната Джени се въртяла край него и макар че Хюз бил известен любовчия, той рядко правел това с актриси от свои филми. На тях гледал като на инструменти към успеха.

Такъв успех, и то много голям, му донесли „Ангелите на ада". Критиката за пореден път го разгромила, но и за пореден път Хюз показал, че знае какво привлича широката публика. Той вложил три милиона долара във филма, а спечелил почти осем. Джейн Харлоу влудявала мъжките сърца и за една нощ станала суперзвезда на секса и любовта.

Обърнете внимание — това било през 1930 година, когато Хюз бил 25-годишен. На тази възраст други младежи още седели на университетските скамейки, въртели се край родителите си. Но за Хюз никой не говорел като за незрял хлапак. Страхопочитанието към финансовите му удари е било като че ли доминиращото чувство. Той вече притежавал 20 милиона долара — първите от многото десетки, които ще последват.

Когато четях биографиите на Хюз, а такива са писани много, имах чувството, че този човек е притежавал сякаш рентгенов поглед. Поне по отношение на бизнеса. В Холивуд той узнал твърде бързо тайните и механизмите на киноиндустрията и, общо взето, загубил първоначалния си пламтящ интерес към нея. Но се запалил по нещо друго. При снимането на „Ангелите на ада" дълбоко впечатление му направило новото техническо чудо — самолетите. Той не само задавал изтощително много въпроси на ангажираните за филма пилоти, но и сам изкарал летателни курсове и получил разрешително за пилотиране. Хюз обаче не спрял дотук. В Холивуд го виждали все по-рядко, той идвал само да провери дали часовниковият механизъм на бизнеса му върви добре и пак изчезвал. Къде? „Пътувам често" - бил обичайният му отговор. Всъщност младият милионер за пореден път искал да научи всичко за обекта на своя интерес. Затова под чуждо име се хванал да работи в Тексас като помощник-пилот. Печелел, разбира се, нищожно малко в сравнение с милионите си, но парите не го интересували.

Това, което го привличало, било чудото на летенето. Той купил няколко самолета — за себе си, не за обществено ползване, и прекарвал много време да усъвършенства моторите и дизайна им. Малката работилница в Калифорния за поддръжката им лека-полека се превръщала в бюро за идеи. Тук идвали собственици на самолети, предлагали на Хюз да усъвършенства летателните качества на техните машини.

Съвсем в стила на Америка, която отправя предизвикателства към света, Хюз се включил в различни самолетни състезания. Името му обиколило света, когато с един усъвършенстван от него „Локхийд" обиколил планетата през 1938 година. В Ню Йорк посрещнали Хюз като национален герой.

Младият мъж с рентгеновия бизнесменски поглед предусещал голямото бъдеще на авиационната промишленост. А това станало във времето на Голямата депресия в САЩ, когато дребните, хилави още самолетни компании се оплаквали от липса на пътници и приходи. Никой нямал намерение да инвестира в толкова несигурен бизнес.

Но Хюз се решил. Той разбирал, че един прекрасен ден презокеанските полети ще бъдат преуспяващо начинание. За около 15 милиона долара купил три четвърти от акциите на неголямата, но според него с отлично бъдеще компания „Трансконтинентал енд уестърн еър лайнз" (Ти Дъбъл Ю Ей).

 

 

Хюз със своя Boeing 100 през 40-те години на XX век.

© Wikimedia Commons / Dbenbenn/gallery2

По-късно променили името на „Транс уърлд еър лайнз" (Ти Дъбъл Ю Ей), като запазили инициалите. На тях им било съдено да станат едни от най-популярните в света на въздухоплаването. Когато през 1966 г. Хюз продал компанията, платили му над половин милиард долара. Чистата печалба — като се махнат данъците – възлязла на 400 милиона долара.

Годините на Втората световна война за пръв път по особено категоричен начин разкрили голямата слабост в характера на Хюз — суетата му. Той се хвърлял едновременно в десетки финансови начинания с амбицията винаги да е пръв, винаги да се говори за него. Наистина се говорело — но далеч не винаги добро. „Хюс еър крафт къмпани" участвала в редица правителствени проекти за бойни самолети, похарчила милиони долар държавни пари, но не създала нито една полезна машина. В компанията бил въведен такъв ред, че директорите и инженерите трябвало да имат личното одобрение на Хюз за всяко по-важно решение. Хюз обаче непрекъснато отсъствал. На изнервените му подчинени им омръзнало да слушат любезните гласове на секретарките му в офисите в Тексас или Холивуд, че ще предадат молбата им на шефа, когато се появи. Минавали обаче дни и седмици, преди това да стане. Бизнесът тъпчел на едно място.

С какво всъщност се занимавал Хюз в тези тревожни военни времена? За изненада на всички той отново бил привлечен от киното. Пред лицето на суровата реалност на сражения, смърт и човешки трагедии Холивуд произвеждал своите розови сънища, пълни с романтика и любов. Връх на всичко станал филмът на Хюз The Outlaw (1943).

Това всъщност бил нищо и никакъв уестърн, но Хюз намерил изпълнителка на главната роля, която трябвало да сътвори чудо. Изборът му се наричал Джейн Ръсел. Режисьорите от Холивуд били смутени — тази жена се държала нескопосано пред камерата, погледът бил безизразен, в гласа й имало нещо метално. „Изобщо нищо общо с богинята Джейн Харлоу“ - въздишали кинокритиците, междувременно забравили някогашните си нападки към русокосата хубавица. Но Хюз отново им показал, че знае какво иска публиката. Защото Джейн Ръсел притежавала потресаващи форми, тялото й излъчвало невероятен секс. Никога пред усъвършенстваните вече кинокамери не било заставало такова нещо. Както двусмислено се изразил един познавач на Холивуд: „Тя притежаваше само две неща, които заслужават внимание. Но и само едното от тях да беше, пак щеше да е достатъчно."

Джейн Ръсел на 21 години във филма на Хауард Хюз The Outlaw (1943).

© Wikipedia / George Hurrell

А именно по това време в иначе доста пуританската Америка се събуждал сексът, възприеман като развлечение. Във военните години, когато мъже и жени се разделяли и се питали дали ще се видят отново, сексът бил някакво бягство в света на илюзорната красота. Хюз усетил пламналата национална страст по женския бюст. Символът му се казвал Джейн Ръсел.

The Outlaw бил възприет като порнографски филм — разбира се, не според днешните свободни стандарти. Това, което камерата си позволявала, било да се задържи по-дълго върху формите на Джейн Ръсел. Но Хюз отбирал и от създаване на скандали. Той поръчвал на търговските си агенти да телефонират във вестниците и полицията уж като възмутени граждани — така се вдигнал невъобразим шум около филма с настоявания кината да бъдат затворени. Естествено, в резултат от това опашките за билети станали още по-дълги и филмът се превърнал в най-големия финансов удар в дотогавашната история на киното. Хюз сложил в джоба си около 15 милиона долара.

По-нататъшните му финансови начинания са не по-малко успешни, но като че ли не така интересни. „Хюз туул" продължила да се разраства и през 50-те години струвала 500 пъти повече, отколкото когато я наследил младият Хауард.

Самолетната компания преминала през жестоката конкуренция с другия гигант във въздухоплаването – „Пан Ам", но хората били доволни, защото цените на билетите неколкократно били намалявани, а обслужването предлагало все нови съблазни. Хюз продал компанията си през 1966 г. и една акция струвала около сто долара - срещу два долара, когато ги купил някога.

Летище на окръг Бразория, Тексас: прототипът на S-43 Sikorsky.

© Wikimedia Commons / Karen Nutini

Но интересното при този богаташ е друго — неугасващата му страст да завладява все нови области, вместо кротко и сигурно да си прибира печалбите от познати източници. Името на поредното предизвикателство за този неспокоен мъж било електрониката. И тук Хюз , предусетил голямото бъдеще и големия бизнес и докато други се колебаели и изчаквали, той поел риска. Създал електронна компания, но направил и друго — назначил ръководство от все млади и способни хора, които били готови да поемат по неизследваните пътища. Резултатът бил повече от впечатляващ — компанията станала доставчик на правителствени фирми, на армията, военно-въздушните сили и НАСА. В средата на 50-те години нейните годишни печалби се изчислявали на половин милиард долара.

Нямало ли най-сетне Хюз да се успокои? Не, той видял пред себе си ново предизвикателство — Лас Вегас. Този странен град в пустинята Невада, пристанище на хазарта в САЩ, който е разрешен само на още едно място — в Атлантик сити, се състои почти само от хотели, игрални казина, ресторанти и барове.

На първи септември 1966 година в Лас Вегас пристигнал извънреден влак от Бостън. Хауард Хюз и неговият специален щаб заели целия девети етаж на прочутия хотел „Дезърт ин“. Хюз се настанил в апартамент, за който плащал на вечер по хиляда долара. Тук той напълно се затворил и никой не можел да го вижда и да разговаря с него освен най-близките му сътрудници, чрез които управлявал империята си.

Така минали пет месеца. Директорът на хотела се чувствал все по-объркан. Наемът за етажа бил плащан най-редовно от невидимия гост, но дали всъщност бил още жив? Вратата на апартамента била със сменена брава,

Хюз си имал собствен готвач, завесите на прозорците били винаги спуснати... Директорът на хотела най-сетне се решил. Той пъхнал под вратата на апартамента на Хюз писмо с молба да напусне хотела. Отговорът скоро дошъл. Хюз написал на ръка върху един лист: „Колко струва хотелът?"

След два дни отговорът гласял: 15 милиона долара. Хюз лаконично обявил: „Купувам го!" И приложил чек.

Това всъщност било началото на бясно изкупуване на имоти в Лас Вегас. Един след друг собственост на Хюз станали най-добрите хотели, казина и барове на този град. Освен това той купил хиляди декари земи, ранчо, телевизионна станция, мини за добив на злато и сребро...

Постоянният обитател на Лас Вегас, знаменитият певец Франк Синатра, веднъж обявил по време на свой спектакъл: „Вие, драги зрители, сигурно се питате защо излизам на сцената без традиционната чаша уиски. Много просто — Хауард Хюз купи и нея."

Милиардерът побеснял. Той наредил да не приемат чековете на „Франкибой", навсякъде да плаща с банкноти и да не му дават никакъв кредит. Гневният Синатра разбил от яд телефонната кабина в хотел „Сандс" и в сбиване с директора на хотела загубил два зъба...

Много хора обаче били доволни, че Хюз купил половината Лас Вегас. Гангстерите напуснали града, бил въведен ред и порядък, броят на туристите рязко нараснал.

И все пак градът се смущавал от поведението на Хюз. Той бил обзет от манията да не се разболее от бактерии. Върху обувките му слагали кърпи, напоени с антибактериен химикал. Ако някой от сътрудниците му докосвал дръжката на вратата, веднага я дезинфекцирали. Секретарките, които му поднасяли документацията, трябвало да носят ръкавици, а самият Хюз никому не подавал ръка за здрависване.

Главното му занимание било да седи пред телексите, откъдето идвали новини за фирмите му, или да контролира компютъра, който съобщавал цифри за приходите.

Какво всъщност станало с бившия плейбой, с човека, който толкова много обичал да разбива женските сърца? Сега той се чувствал като магьосник на властта и парите. Истинско нещастие било за някой бизнесмен да влезе в контакт с него.

Хюз на корицата на сп. "Time", юли 1948 г. (с Hughes H-4 Hercules на заден план).

© Wikimedia Commons / Time Inc., илюстрация от Ърнест Хамлин Бейкър

Веднъж Хюз накарал един банкер да се срещнат в пустинята и да водят преговори в ужасната жега. Друг път устройвал срещи нощем край градското бунище или дълбоко в горите. Когато все пак се налагало да говори по телефона, отивал да звъни от някоя кабина в околностите на града, за да не го подслушват. Знак на особено внимание било да покани някой партньор да водят преговори в самолета му, високо над облаците.

Екстравагантностите му нямали край. През 1958 г. извикал в три часа през нощта бръснаря си. Хюз обаче не се появил и разпоредил на нещастния човек да го чака на всяка цена. Чакането продължило... три седмици. Когато подстригал дългата му брада и още по-дългите му коси, бръснарят получил възнаграждение от 1500 долара... Докато анекдотичните истории за Хюз се множали, финансовата му империя, непознаваща граници като Римската империя, започнала да потъва под собствената си тежест. Тя просто станала неуправляема с десетките и най-различни фирми. Мениджърите на Хюз, неговата гордост, повече не можели да се разбират с ексцентричния си господар и един след друг напускали.

Хюз се разхождал по гащи из огромното си жилище, с дълга побеляла брада, дишайки стерилизиран въздух. Приличал на йога, завладян от мисли за отвъдния свят. През 1972 г. избухнала сензация — двама нюйоркски издатели обявили, че ще пуснат автобиография на Хюз. Но последвал контраудар — свикана била пресконференция с... призрак. По телефона, свързан с високоговорители, на въпросите на журналистите отговарял Хюз или човек, който се представял за Хюз — за да каже, че книгата е фалшификат. И оттогава – нито вест за Хюз. След години съобщили, че е починал.

Той или някой друг?