Атанас Далчев - “най-верният на себе си”

[Българска страница]

12.06.2023 • България • •

https://www.nationalgeographic.bg/a/atanas-dalcev-nai-verniyat-na-s...

На 12 юни 1904 г. в Солун е роден Атанас Далчев - един от най-видните български поети и преводачи на XX век.

Атанас Далчев (1904 - 1978).

© Източник: Kultura.bg

"Онова, от което страдаме най-много и може един ден да загинем, е липсата на национален егоизъм. И този недъг е по-опасен, тъкмо защото се смята за добродетел."

Атанас Далчев

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун в семейството на юриста Христо Далчев, от Кукуш, и Виктория Дишмова, от Прилеп. През 1908 г. Христо Далчев е предложен от групата на Яне Сандански за народен представител на Серския санджак в османския парламент. През 1908 г. заедно със семейството си се мести в Цариград. Там Атанас Далчев учи в местното българско училище. С началото на Балканската война семейството се връща в Солун. През 1913 г. Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а майка му с децата си (вече пет) заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София. Там Атанас Далчев се записва с класически профил в Първа мъжка гимназия. През 1921 г. дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“. След завършване на гимназията е приет в Софийския университет, специалност „Философия“.

Докато е студент публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“. Заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетическия сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и в-к „Изток“. Първия си самостоятелен сборник „Прозорец“ издава през 1926 г. Заедно с авторите, участвали в „Мост“, организира група, първоначално около вестник „Изток“. От 1927 г. Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов, Светослав Минков и други започват издаването на собствен вестник, „Стрелец“, поставяйки началото на литературния кръг „Стрелец“.

През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет. По време на следването си там той развива осъзнат интерес към литературата и културата на Западна Европа. Чрез гьотингенския доктор Константин Гълъбов и завършилия архитектура в Мюнхен Чавдар Мутафов се запознава с „новата вещественост“ и експресионизма – течения в немското изкуство между двете световни войни. Лекциите на Атанас Илиев го въвеждат в съчеталата медицина, психология и рационалност психоаналитична школа. Началото на зрялото творчество на А. Далчев съвпада с естетическия прелом от средата на 20-те години в България, отразил сходни процеси в културата на Европа около и след Първата световна война. Успоредно с лириката си Далчев публикува и критически статии, в които отхвърля естетиката и поетиката на българския символизъм и защитава нуждата от нов тип реализъм.

През 1928 г. публикува стихосбирката „Стихотворения“. Същата година прекарва седем месеца при брат си, скулптора Любомир Далчев, в Рим, където слуша лекции по история на изкуството, учи италиански език, обикаля с брат си Италия. След това заминава за Франция, където през 1928 – 1929 г. слуша лекции в Парижкия университет. Посещава и Лондон. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“. След завръщането си в България, в периода 1930 – 1936 г. е училищен инспектор и учител по български език. По време на второто си пребиваване във Франция (1936 – 1937) живее в Тулуза, завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната, пътува из страната. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и учител по български език в тогавашната 13-а гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.

През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на Първа прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър“, в която събира трите си по-ранни стихосбирки и добавя още десет стихотворения.

По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви. Години наред цялото семейство живее в една стая на ул. „Солунска“.

Поетът в годините на социализма

Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 г., той спира да пише. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание“ към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на БКП, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете Райна, е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство.

Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги като „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин и др. Пет години е без работа. През 1952 г. Радой Ралин му отстъпва мястото си като редактор на списание „Пламъче“. Назначен официално за негов редактор през октомври 1953 г., той продължава да превежда.

През следващите години той и Александър Муратов плодотворно сътрудничат в множество съвместни преводи на чуждестранна художествена литература. Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува сборника „Стихотворения“, включващ „Ангелът на Шартър“ и нови творби. През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли „Фрагменти“, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев.

През 1974 г. чества 70-годишен юбилей и бива удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен. През лятото на 1977 г. пише стихотворението „Художникът и вятърът“, посветено на Иван Симеонов. Това е първото му стихотворение в бял стих и последното в творческия му път.

Признание и награди

• Удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“ (1967)
• Удостоен със „Знак почета“ – орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, за принос в популяризацията на руската и съветска литература в България
• Удостоен е с наградата „Готфрид фон Хердер“ на Виенския университет за цялостното му творчество (1972)
• Удостоен е със званието „Народен деятел на изкуството и културата“ (1974)
• Удостоен е с Орден „Народна република България“ III степен (1974)

Атанас Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.

Сред забележителните постижения на Далчев като преводач са творби на Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Хьолдерлин, Блез Паскал, Лафонтен, Ларошфуко, Мишел дьо Монтен, Стендал, Емили Дикинсън, Пушкин, Антон Чехов, Исак Бабел, Михаил Шолохов, Федерико Гарсия Лорка, Пабло Неруда, Габриела Мистрал и др.

Творби на Далчев са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и др.

Георги Марков за Атанас Далчев

“Отношението на Атанас Далчев към такава действителност роди малко стихове, но много „фрагменти“. Тъкмо в тези Фрагменти Далчев отрази съвременността по силен и необикновен начин. От тях вие можете да научите за днешна България повече от дузина дебели романи събрани заедно. Защото това са чувствителните наблюдения на мислещ човек, който дири истината... Преди повече от година в едно от тези предавания по „Дойче веле“, аз изразих възхищението си от красотата във фрагментите на Далчев. Ония, които са ги чели, едва ли някога ще забравят фрагмента Родопите с туркинята, хурката, бялата нишка на пътя и прииждащите зелени хълмове. Ако някой не знае България, Далчев ще му даде вярно чувство за нея...

Атанас Далчев се бори за запазване красотата и чистотата на българския език. Той тежко понесе издевателството на режима, който за да удовлетвори собствената си простащина и неграмотност, въведе правопис, унищожаващ вековна оригиналност. В една своя реч поетът каза:

„У нас грижи за езика не съществуват. Нашият интелигент приказва български много по-лошо от селянина. Той има преди всичко отвратително произношение. Чуйте го само, като произнася „четат“, „града“ или „спят“. Пази Боже, ако го поправите, той ще ви приведе хиляди филологически аргументи в защита на своето езиково варварство без да подозира, че най-големият аргумент е против него – красотата на езика. Докато французите ревниво различават в езика си пет или шест „е“, ние не искаме да правим разлика между едно „я“ и едно „ю“, между едно ясно „а“ и едно тъмно „а“, което се приближава до звука „ъ“. Това осакатено произношение, поддържано от правописа, се насажда усилено в училищата и ако продължава така скоро в България ще говорят хубав български език само неграмотните“.

Всеки разбира, че Атанас Далчев нямаше нищо общо с онези, които го отрекоха, а след това кокетирайки с естествения му авторитет и популярност му дадоха титли и ордени, които той никога не бе искал. Човек изпитва твърде странно чувство, като чете официалния некролог в „Работническо дело“, подписан от хора, които никога не са ценили, разбирали и дори чели Далчев.”

Из есето на Георги Марков, прочетено по “Дойче веле” дни след кончината на поета на 17 януари 1978 г., завършващо със стихотворението на Далчев “Към родината”.

Към родината

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.