Да хапнем пица в Неапол

[Българска страница]

17.02.2023 • Пътеписи • •

https://www.nationalgeographic.bg/a/ostrov-borneo-april-2023

Пътепис от Петя Йончева

Дуомото е пълно за неделната служба.

Има градове, в които не искаш, и други – в които искаш да се върнеш. Неапол ми е от вторите. Преди 5 години си тръгнах оттам със съжаление на един 1-ви май и му обещах да се видим отново скоро. Така че, когато Н. една вечер ми подхвърли, докато се запивахме в някакъв бар, че мислела да иде да хапне една пица в Неапол през някой от идващите уикенди, хич не се колебах. Поръчахме си следващото питие и, под звуците на Faith No More, ангажирахме в движение билетите за полета и писах на Карло да ни запази едно студио от неговите. Той се зарадва, прати ми baci и ме попита наистина ли помня мотора му. „Разбира се, че го помня“, уверих го и му отвърнах на baci-те.

С Н. като цяло имаме доста различно отношение към Неапол. Тя иска веднага да го напусне – такъв е за нея - място, на което колкото по-малко време прекараш, толкова по-добре. Така че в самолета непрекъснато ме разпитва къде можем да отидем оттам и прави планове за всеки от дните, които ни предстоят. Тя говори италиански перфектно, всъщност преподава италиански, но слушайки разговорите в транспорта, само повдига вежди в недоумение. „Нито дума...“, говори погледът ѝ. „Имам нужда от преводач“.

Първият ден ѝ предлагам бягство в Поцуоли, където съм яла най-добрия ми до ден днешен обяд на света – в малко крайбрежно ресторантче с бяла фасада и боядисани в гръцко синьо капаци на прозорците, и снажен сервитьор, който навремето ни беше казал „Аз съм менюто“. Надявам се да намеря мястото и да го позная, като, разбира се, не разчитам, че „менюто“ още работи там, но се надявам поне да не са сменили готвача.

Виждам редица от подобни малки кръчмички, две от които имат синьо в дизайна си, и сядаме в това, което вече е отворило врати, тъй като в 11:30 другото все още се подготвя за клиентите. Не можем да чакаме, изпитваме остра потребност да пийнем в този час, така че си поръчваме бутилка бяло вино и риба меч, като подчертаваме приоритета и спешността на виното. Докато отпивам, все повече се убеждавам, че не сме на същото място, но махвам с ръка – няма да се тормозя с глупости, в Италия трудно можеш чак толкова да сбъркаш с храната. Слънцето припича, виното приятно се стича във вените ни, а ние се разцепваме, спомняйки си хитовия филм Benvenuti Al Sud („Добре дошли на юг“) и сцените с неаполитанския диалект, налагащ използването на преводач дори от италианците. Така убиваме 2-3 часа от деня, след което се разтъпкваме наоколо. При предишното ми идване бях ударила на камък с разглеждането на средновековния квартал Rione Terra, защото бяхме дошли в единствения му почивен ден, и днес се надявам да наваксам в културно отношение. Но след дълго пуфтене по склона става ясно, че пак няма да стане. Може би, като са разбрали, че идвам, са сменили почивния си ден от вторник на петък. Така определено ще ми излезе име, че съм алкохоличка и не правя нищо друго, освен да изпивам по бутилка вино на ходене до Поцуоли.

Както вече споменах, Н. не бърза да се върне в Неапол, така че гледаме докъде стига влакът, довел ни дотук. Последната му спирка се казва Torregaveta, което ни звучи като едно приятно и приветливо място за разходка в късния следобед. Питаме някаква жена дали е приятно и приветливо място и тя поклаща глава неопределено, сякаш се чуди защо, по дяволите, тези случайно попаднали тук чужденки ще искат да отидат точно в Torregaveta. Настоятелният въпрос на Н. обаче я принуждава да изкаже по-категорично мнение, и тя потвърждава, че Torregaveta е едно приятно място. Така сме отново на гарата и се снабдяваме с билети от някакво магазинче за вестници на две пресечки оттам. Тичаме обратно, защото чуваме свирката на локомотива, а влаковете до Torregaveta все пак не са през 10 минути. Отпускаме се на седалките успокоени и гледаме групичката ученици, идващи си от училище от Неапол. На гарата всички ги чакат родителите им с коли, мятат ги набързо и потеглят нанякъде. Това трябваше да ни е първият знак, но мярваме един кей, и решаваме, че от него вероятно започва красотата на мястото. Та, отиваме ние до този кей, а от учениците вече няма и следа. Както и от когото и да било друг. Поглеждаме водата, правим си няколко снимки и се оглеждаме накъде да хванем. От гарата тръгва стръмно извито шосе само за коли, което, както се оказва, води до същинската Torregaveta някъде насред нищото, но перспективата да вървим по този път 3-4 километра, без гаранция, че селото е уау и си е заслужавало, никак не ни блазни. Надолу пътят отива също незнайно къде, така че нямаме много какво да правим. Двама работници на пътя, които са единствените живи същества наоколо, започват да ни подсвиркват и дюдюкат, така че небрежно се насочваме обратно към гарата, сякаш точно затова сме дошли. Няма нищо в Torregaveta, не ходете там, ако някога ви се прииска да се разнообразите от Неапол. По-добре изпийте две бутилки вино в Поцуоли, и си хващайте обратния влак.

Н. е проучила най-различни места за пица, които не са просто пицарии в Неапол, а са най, най-доброто от пиците по някакъв начин. Във влака наобратно непрекъснато ми изпраща разни имена във Вайбър, очаквайки да видя къде са и да преценя в кое точно ни се ходи. Въпросът е, че на връщане минаваме покрай морето, откъдето духа вятър със скорост 13 км/ч и, макар че в сравнение със София тук си е направо топло, все пак е февруари, а и сме станали в 4. Като му се спи на човек или е гладен, а ние сме и двете, някак му е по-студено. Научен факт, макар и да не знам какво е обяснението. Така че накрая избираме място, което е на едва 7 минути от нас, и се присъединяваме към групата, подкрепящи се кой с питие, кой - с дрога, чакащи да извикат името му. Вътре седящите не бързат да излизат. На всяко показване на сервитьорката със списъка, 36 човека проточват врат да чуят, за да не си пропуснат реда. Така и до края не разбрах как в града на пицариите, с налични сигурно хиляди такива, все се чака отвън. Мисля, че е въпрос на чест да си се преборил, премръзнал в студа, да дочакаш своя ред и да се усмихнеш снизходително на онези, които остават отвън. Ако не друго, поне вкусът си заслужава.

В Помпей съм ходила и преди, но повторението е майка на знанието. Пък и не мога да пропусна емоцията на влака Circumvesuviana. Разбира се, на третата спирка вече имаме мургав акордеонист, а на 5-тата – саксофонист с бяла кожа и сини очи. Пътниците видимо се забавляват, особено тези, на които им е за първи път. Моля се на връщане да не е като при миналото ми ходене, когато едва се качихме и висяхме на вратата през целия обратен път. Е, не е. Личи си, че е февруари. Повечето американци и западноевропейци чакат да стане 40 градуса през юли, за да се изсипят в Италия. Слава Богу! Сега сме само с местните, а те не могат да напълнят цял влак.

Вечерта сме много по-свежи от предишната, така че даже сядаме в един от баровете на Port`Alba да изпием по един коктейл преди вечеря. Мястото е артистично и различно – на практика книжарница със стени, покрити от горе до долу с рафтове с книги. Ниски масички са разпръснати из помещението, а столчетата са кожени табуретки на разноцветни кръпки. Светлината е червена и приглушена, а питиетата – истински и евтини. Особено сравнено с България. И за двете.

На Via dei Tribunali отиваме да видим графитито на Banksy, покрита с похлупак, за да го съхранят, след което решаваме да пропуснем пицарията, която ни беше първоначалната цел, защото все пак искаме да хапнем тази вечер. Виждаме друга, на която чакат малко по-малко хора, и решаваме да играем. Оказва се страхотно попадение. Най-доброто. На влизане, след като сме извикани, се разминаваме с предишната смяна. Не виждам другите от компанията, защото вниманието ми е приковано от момче с черна чуплива коса и брада, което ми се усмихва галантно и ми прави път да се разминем. Черен панталон с бяло лачено коланче, ослепително бели ботушки шпицарки с декоративен шев, черно палтенце и малка бяла чантичка в тон с ботушките, преметната по диагонал през рамо. Зад къдравата му брада проблясват чифт златни халки. Можеш ли да го забравиш?

След толкова премятания по влаковете решавам, че третият ден ще ми е лежерен и само в Неапол. Мисля, че и Н. е вече уморена, защото дори тя се отказва от намерението си да иде до Соренто и остава с мен. Иска да иде на кино и до археологическия, а аз – да се пошляя. Където и да е. Сутринта се мотаем от една panetteria на друга, непрекъснато дегустирайки разни вкусотии. Влизаме в квартал Sanita, за който казват, че бил сърцето на Неапол, и попадаме на типичен неделен ден в града. Пазар, риби, октоподи, чанти Gucci, Iv Saint Lauren и Loui Vuitton, скутери, викове, врява, деца. Като казах деца, май е някакъв карнавал, защото всички малчугани са пременени в нещо. Момиченца в бални тюлени рокли и обувки на токчета (да – правилно разбрахте, на токчета!) смучат биберони и се клатушкат до майките се, хванали ги за ръка. Момченца с костюми, тиранти и вратовръзки, или пък спайдърмени, търчат наоколо и хвърлят цветни конфети. Земята е дебело покрита с тях и няма къде игла да хвърлиш. Не стига това, ами процесия от други деца, облечени в бели одежди, носят на колове гоблени със златни пискюли и с някакви светии по тях, придружени от група музиканти, които вдигат шум до небесата. За 2-3 часа в Sanita се натъкваме на тях минимум пет пъти. Кръстосват улиците надлъж и нашир, влизат и излизат в някакви църкви, размахват коловете със светиите като в ритуален танц, а момче с шапка в ръка върви до тях и събира дарения. В някакъв момент си взимам фунийка с морски дарове и бира Peroni и сядам да ги зяпам отстрани.

После Н. отива в археологическия музей и на кино, а аз – в Испанския квартал. Беше започнал леко да ми липсва, макар че Sanita достойно го замества. Мислех си да се кача на фуниколарето и да се спусна пеша от Вомеро, но, честно казано, вече нямам крака. Докато кръстосвам уличките с висящите над главата простори с пранета, попадам на още и още графитита, които не съм виждала преди. Накрая окапвам и решавам да направя нещо за културата си. Влизам в един музей, за да се отчета. Всъщност, влизам най-вече заради Караваджо, чиито картини твърдят, че притежават, но тя се оказва само една, при това не от най-добрите му. За сметка на това откривам друг художник, за когото не съм чувала, но е велик. Доволна, но изтощена, отивам да прилегна преди вечеря. Тази вечер е ред на някакъв съвременен пицар, който бил измислил нов начин на втасване на тестото, и когото традиционалистите отричали. Честно казано, и ние го отричаме след вечерята, която, макар и вкусна, е твърде тежка и едва се прибираме с подути кореми. Трябваше да си знаем, че пицария, в която не те карат да се запишеш и да чакаш един час, не е пицария.

На сутринта на летището тъкмо се качвам по стълбичката, когато виждам момчето с белите шпицарки да се реди успоредно с мен. Днес не е с коланче и ботушки, облечен е спортно, вероятно заради пътя. Същите златни обеци иззад брадата, сега даже забелязвам и черен лак на ноктите – малко олющен наистина, захабен по краищата, трябва да е на поне 4-5 дни. Правя се, че си гледам телефона, за да го снимам и изпратя на Н., която се качва от предната врата. Оказва се, че не е той – онзи беше с гарваново черна коса, а този е тъмно рус. След по-продължително вглеждане се съгласявам, че е така. Боже, имало и друг такъв тип! Почти същият. И на същото място. Какъв е шансът?