Добре дошли в Израел!

[Българска страница]

03.01.2023 • Пътеписи • •

https://www.nationalgeographic.bg/a/dobre-dosli-v-izrael

Пътепис от Петя Йончева

Йерусалим. Сянката на купола пълзи по хълма на гробището, докато настане пълен мрак.

Тел Авив

Навсякъде велосипеди. Тротинетки. Скутери.

Всички са по джапанки.

Пресичат на червено. Без колебание.

На всеки 20 метра на плажа са опънати мрежи за волейбол.

Много млади хора.

Мръсно.

Надписи отдясно наляво. Иврит.

Неприветливи сгради. Устремени хора. Блъскат се. Много шумно. Като на пазар в Мароко.

Навсякъде лепне от жега. Момче пие вода направо от маркуч. Готова съм да го помоля да даде и на мен.

Момичета по горнища на бански и шорти се редят за фалафели и хумус. Много е вкусно, макар и доста тежко за този климат.

"Откъде сте?“, пита ме мъжът зад щанда, докато ми пълни чинията с бързината на фокусник. „От България? ... София? ... Знам. Красиви хора!"

Ама наистина са им грозни сградите. Небостъргачи стърчат оттук-оттам, а между тях – странно разкривени блокове с пияни балкони.

Пищят сирени. По високоговорителя на плажа някой казва нещо. Хеликоптер прелита досами водата.

Децата си продължават волейбола. По цял ден голи.

Как не им е горещо да въртят педалите на тези колела?

Мургав потен мъж кара нещо като рикша, но моторизирана. Червена. Има много такива из улиците.

Още един хеликоптер. Разминавам се с момче в пълно бойно снаряжение и заредена пушка.

Две момичета с много татуировки лежат на стълбите към плажа. Едното чете книга.

Отнякъде ме лъхва страшна миризма. Скитник, навлечен с целия си гардероб, спи на пейка до плажа. Сложил си е и зимна шапка.

От близкия арабски магазин взимам 1,5 литра вода и до първата пряка съм я преполовила.

Казах ли, че минават на червено? Като в Шотландия - оглеждат се набързо и, ако няма кола/ тротинетка/ мотор/ колело наблизо, притичват бодро и целеустремено. Честно казано, и на мен ми се иска. В този лепкав пек да чакаш да ти стане зелено си е равносилно на самоубийство.

Хамаци висят по балконите на блоковете. Майки бутат колички. Минавам покрай заведение, казващо се „Баба Яга“. Дотук само то е с надпис на латиница.

Пак сирени. Този път виждам откъде идват. Мотор е, но знаците по него са като на линейка.

Интересно.

Хотелът ни е някогашно кино. Има стари прожекционни апарати и плакати с анонси за разни класики. На всеки етаж различни. Мисля, че мярвам Марлон Брандо. Скоро има happy hour на терасата на покрива. Ще се пият коктейли.

На отсрещната сграда недодялана дървена фигура на мъж, подпрял се на перваза с чаша кафе в ръка, е свързана с увиснал кабел с друга фигура – също толкова нескопосана, на жена, на съседния балкон. Странно виждане за „арт“.

Шапчиците на мъжете им са с различни цветове, но най-често виждам черни. Къдриците им отдолу се развиват и навиват в тон с походката. Тези, които са без шапчица, са с оплешивяващо теме с формата на шапчица. Казаха ми да не ги гледам в очите. Абе, изобщо да не ги гледам. Затова и апарат не посмях да си взема. Хубаво е, че поне съм със слънчеви очила.

В заведенията са монтирани по няколко мощни вентилатора, които правят вечерите по-поносими. В 12 вечерта улиците са препълнени и не изглежда купонът да е дори близо до привършване.

Младежи правят нощно къпане, други тренират на уредите в края на плажната ивица.

Хеликоптер отново прорязва небето - нямат почивка.

Малко по-рано небето червенее там, където опира в морето. Тук морето е на запад. Не съм свикнала, странно е. Цял живот посрещам изгреви, но винаги съм знаела, че залезите във водата са по-драматични.

Всички спортуват. Обсебени са. Като казвам обсебени, имам предвид, че са крайно обсебени. Навсякъде някой тича, ходи на ръце, набира се на лост, играе, рита, боксира се. Дори и по тъмно.

Никой мъж не се обезкосмява. Което одобрявам.

Жените се носят доста разголени. Всъщност, доста рядко носят блузи - в повечето случаи са просто с горнище на бански.

В заведенията не са много любезни. По-скоро те оставят с впечатлението, че не искат да те обслужат. Не че не могат, не са твърде заети, или нещо такова. В едно от тях чакахме 15 минути някой да ни отрази, но преднамерено ни подминаваха при всяко излизане в градината, и накрая си тръгнахме с неприятно чувство. После открихме единствената любезна сервитьорка в града и до края все при нея си ходехме.

Понякога може някой мъж да те заговори на улицата и да тръгне с теб. Обикновено е с дълга черна брада. Упорит е, докато не му кажеш, че си омъжена. Това му звучи сериозно. И достатъчно добра причина да каже „Довиждане“.

В 7 сутринта на терасата на покрива на хотела е даже приятно. Долу на площада ромоли фонтан, а слънцето току-що се е показало и още не прогаря плътта.

Шофьорите - независимо от превозното средство, карат като душевноболни. Казаха ми за някой, на когото счупили ребрата като го блъснали с колело. Оттогава се оглеждам 10 пъти преди да премина каквато и да било линия.

Отново пищи мотор. По петите го следва голяма линейка. Този път попадам и на пострадалия. Млад мъж с доста нещастен вид седи на тротоара, подпрян на сградата отзад, а шофьорите на мотора и на колата от спешната помощ се суетят около него. Изглежда просто дрогиран. Гледа с мътен, неразбиращ поглед. Може би целта на мотора е да стигне възможно най-бързо до мястото, промъквайки се в трафика, и да окаже първа помощ?

Да, трафикът. Потресаващ е. Изисква голямо количество търпение. Отвсякъде клаксони.

Суматоха. Шум, който никога не спира.

Забелязвам, че шапчиците им са закрепени с три фиби към главата. Не се бях замисляла как ги задържат. Но да - разбира се, едва ли ще е с двойнозалепващо тиксо.

И тук просяци обикалят колите на светофарите като при нас.

Повечето жени са с много хубави и лъскави къдрави коси. Не знам дали е от водата - когато измих моята, усетих, че е някак по-мека.

Навсякъде стърчат кранове. Наистина ли ще строят още небостъргачи?

Да, небостъргачите. На главната алея до морето са цял наниз – основно гига хотели, и, погледнати откъм Яфа, изглеждат даже приятно – най-вече с нощните си светлинки, отразяващи се в морето. Но нека не се заблуждаваме – не са толкова приятни на ярка дневна светлина. Тогава просто навяват на Улица „Индустриална“.

Във всички закрити пространства климатиците са нагласени на 15-16 градуса. Максимум. Вътре ти трябва палто. Навън – бански. Топлинният шок те убива при всяко влизане и излизане. Има нови изследвания, според които шокът за тялото с, било то редуване на леден и горещ душ, било то влизане – излизане от магазин в Тел Авив, е изключително вреден за организма. Те не вярват. Даже си веят с ветрила. Вътре.

В тревата около фонтана пред хотела са пръснати бели пластмасови шезлонги. Хората сядат в тях на сянка и си говорят в късните следобедни часове. Когато се доближавам, установявам, че тревата всъщност е изкуствена постелка. Като от „Практикер“. В облегалката на моя шезлонг някой си е гасил цигарата и я е прогорил грозно.

Сутрин с изненада виждам камиончета на "Чистота", докато дишам на бързи обороти на терасата с кафето. Явно все пак чистят. Ти да видиш – по нищо не личи.

Някои жени носят тюрбани. Много красиви, разноцветни, загръщащи буйните им къдрави коси.

Кръпките на асфалта са почти толкова нескопосани и неравни като в България.

В зелените площи на алеята покрай морето вечер се играе йога. Или бойни изкуства.

Групички от младежи се занимават с най-различни спортове.

Над скалите, до разбиващите се вълни, около специално донесени отнякъде походни маси, долепени една до друга, са се събрали 15-ина души в инвалидни колички. Вечерят нещо и разговарят. Опитвам да не ги гледам. Нали ме предупредиха да не ги гледам. Всички са с шапчици.

В началото на Яфа улични музиканти внасят артистична атмосфера. Ето – това ми липсваше. Приятно е. На плажа продължават да плажуват и по тъмно. В старата част на града усещането е съвсем друго - хората не са толкова шумни, витае някакво спокойствие, лежерност. Започва дори да ми харесва.

Търсим локално ресторантче, което са ни препоръчали. Питаме за посоката двойка боси младежи, връщащи се от плажа, само с по една кърпа около кръста и още капещи, мокри коси. Решават, че е по-лесно да ни заведат, отколкото да ни обясняват, било им напът. Наближаваме улиците със заведенията и децибелите рязко се покачват. На парапет на земята чуваме забравен айфон да звъни самотно. Водачът ни го вдига, придържайки кърпата около слабините си, и обяснява на загубилия го къде се намира и че ще го остави в съседния ресторант, за да си го вземе. Извади късмет този турист. Можеше и да не попадне на правилния човек.

След като стигаме дестинацията си, се съгласяваме единодушно, че ще вечеряме отново при нашата любезна сервитьорка. Тук няма да се чуваме изобщо.

Йерусалим

Сложила съм си дълга рокля с къс ръкав. Раменете ми трябва да са покрити. Краката ми трябва да са покрити. Тук никой не ходи по бански. Друг свят.

Имаме водач, който разказва страшно увлекателно. Изпивам думите му, преди още да ги е изрекъл.

От един хълм ни показва пустинята. Йордания. Дори Мъртво море синее в далечината.

В маслиновата горичка, от която Исус се е възнесъл, няма много дръвчета. Обедното слънце ме прогаря, но слушам, без да се оплаквам, с ръка над очите.

Склонът надолу е покрит с гробове на хора от цял свят, платили скъпо и прескъпо, за да бъдат погребани точно тук и да са наблизо, когато Той се върне. Ще станат от гробовете си и ще влязат заедно с Него в храма. Всички са покрити с еднакви плоски камъни с надписи, които не разчитам, но знам че са там. В знак на смирение пред Него.

Зад крепостните стени градът е разделен на четири карета – квартали: Арменски, Еврейски, Мюсюлмански и Християнски. Населението е пъстро. Меко казано.

Божи гроб. Ще изминем пътя към Голгота, Via Dolorosa, в обратен ред – от края към началото.

Изчакваме търпеливо опашката. В църквата на Светия гроб в Християнския квартал сме. Чакаме в ротондата около мраморния мемориал с гробницата. Преди да вляза, минавам фейс-контрол. Или по-точно – боди-контрол. Загръщам шала още по-плътно около роклята, опитвайки се да изглеждам смирена. Вътре е тясно. И свято. Ставам хаджия.

Минаваме низходящо през предишните станции – мястото на свалянето от кръста, мястото на разпъването. На всяка има месингова табела с номера. Пипам скалата, на която е бил разпънат, през кръгъл отвор в пода в станцията на гърците.

Католическата част е по-сериозна и мрачна, но и украсена с красиви стенописи и златен варак. Уникален таван. Бива ги в това, не мога да не им го призная.

Галерия | Добре дошли в Израел: Йерусалим

Вижте 21 снимки

Освен гърците, претенции към храма имат копти, етиопци, евреи и католици. По този случай се е наложило с изрична харта да бъде определено на коя от общностите принадлежи всеки стол, камък, колона, свещник или икона в него. А куполът на ротондата е стоял цели 20 години, без да бъде ремонтиран, защото не са можели да се разберат помежду си как точно да изглежда. Резултатът е, че има доста неопределен в стилово отношение вид.

Излизаме през портата, където гидът ни разказва за пазителя на ключа за храма. Всяка вечер при мръкване той идва и заключва, а сутрин отключва. Ключът се е предавал от баща на син още от 1187, когато мюсюлманите, начело със Салах ад-Дин, превземат Йерусалим. Твърди се, че сегашният пазител е далечен потомък на неговия род.

Минаваме през етиопската част. По пътя някъде мярвам и параклиса на коптите.

После вървим надолу през всички станции – през паданията, избърсването на челото Му от Вероника с кърпа, разговора с майка Му Мария, та чак до осъждането от Пилат Понтийски.

В джамията със златния купол Ал-Акса не можем да влезем. Мюсюлманска е. Неверниците ги пускат само през един от входовете, до който води дървен мост. И то само сутрин рано за около час и после ги подканят да излизат.

На този хълм Бог е изпитал вярата на Авраам, като е поискал от него да принесе сина си в жертва. Тук е бил първият храм на Соломон, разрушен от вавилонците, после вторият, разрушен от римляните. „Камък върху камък няма да остане...“ Тук и Мохамед е отскочил от един камък и се е възнесъл на небето. Тук, казват, земята се свързва с небето. Затова е свещен колкото за християните, толкова и за мюсюлманите.

Стената на плача. Предполага се, че е запазена част от първия храм – този на Соломон. За да я стигнеш, се минава през секюрити-чек. Разделена е на мъжка и женска част. Женската е три пъти по-малка и десет пъти по-пълна с молещи се. Защо тогава мъжете имат толкова повече място, питам гида. Защото се предполагало, че мъжете имат повече грехове за опрощаване, отговаря ми той. Но пък явно по-рядко се сещат да се помолят.

Женската част ме кара да настръхвам. Много момичета с прибрани на опашка коси, облечени в тъмносини поли и елечета, и бели якички, са се прилепили до стената със сведени глави. Приличат на ученички. Държат тората пред очите си и се въртят в религиозен екстаз. Усещам, или може би чувам тихото жужене от молитвите им. С търпение и упоритост успявам да се доближа. Докосвам стената. Напечена е от слънцето. Листчета с желанията на вярващите са напъхани в пукнатините между камъните.

Надничам през оградата да видя мъжете. Някои от жените по-назад правят същото, повдигайки се на пръсти. Отвън група войници се стягат в боен ред и крещят нещо. Може да са по-малко от жените, но пък са доста по-шумни. После пеят песен, звучаща надъхано. Някои слизат до стената да се помолят.

Отдалечавам се по стълби, от които виждам златния „Купол на скалата“ да отразява слънцето. Когато си го виждал само на картички, е много странно усещането да си там. Пазарът от двете страни на Голгота. Живописен е. Спазарявам се за отстъпка за няколко магнита и картички, но си тръгвам, убедена, че съм можела повече. Някакъв напорист търговец ме дърпа за ръката в магазина си. Била съм неговият ангел и искал да ми даде нещо за спомен. Разбира се, не иска да ми го даде, а продаде, при това не евтино. И той трябвало да живее, казва. Съгласна съм, но се измъквам при първа възможност, макар и с усилие. В лабиринта от улички наблюдавам как майстор изографисва нещо. Мюсюлманки пазаруват. Виждат се само очите им. Когато се протягат, за да вземат пакетите, мярвам и белотата на ръцете им.

Излизаме през Новата порта. Не знам защо е „нова“. Отсреща е ресторантът за официалната ни вечеря. Намира се на покрива на 4-звезден хотел във внушителна стара сграда с кули и скулптури на светци. Четирима мъже в черно са се строили с гръб като за някакъв ритуал. Малко е като от филм за тайни общества и ордени. Откъм входа слиза пилигрим с боси крака и бяла роба. Гледа в земята и пристъпва с отмерени крачки, подпирайки се на дървена тояжка. Държи древна книга с тежка кожена подвързия. Искам да я пипна.

Гледката от покрива. Златният купол, символ на Йерусалим, хвърля пълзяща черна сянка върху склона с гробовете на залязващото слънце. Красиво. Но и малко зловещо. Гледам как сянката се движи – все по-голяма и безпощадна. Изчаквам, докато всичко потъва в мрак. Шофьорът, който ще ни върне в Тел Авив, милостиво е нагласил климатика на буса на 18 градуса. Може би защото обсъдихме въпроса със стресирането на организма на идване. Почти го чувствам като топло. Все пак се увивам в сакото.